Девети септември през призмата на 29-те години преход

Дори Плана Ран–Ът посочва индустрията, създадена от социалистическа България като конкурентноспособна, на която страната трябва да заложи, припомня Проф. Искра Баева - преподавател по история в СУ "Св. Климент Охридски"

Като всеки 9 септември от последните две-три десетилетия и на днешния през 2018 г. се повтарят едни и същи тези.

 Чудя се с кои да започна, но може би от уважение към новото време, трябва да започна с определянето на датата като една от, ако не и най-черната в историята на България (по Михаил Неделчев – ново робство).

 Мога да припомня и още нещо от духа на новото време – приетия от 38-ото Народно събрание на 26 април 2000 г. Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен или Пражката декларацията от 22 ноември 2002 г. от срещата на върха на НАТО, както и последващи документи, които осъждат комунизма, под което понятие политиците очевидно разбират установения след Втората световна война в Източна Европа държавен социализъм от съветски тип.

 И всичко това заради тяхното неудържимо желание с политически документи да променят преобладаващите обществени нагласи към важни политически събития. Но поне засега тази съкровенна цел изглежда далеч от постигане. А истинският въпрос, който те трябва да си задават, е защо това е така.

 От другата страна се чуват познатите думи на признателност към онези, които са жертвали живота си в антифашистката съпротива и в стремежа си към построяването на ново, социално справедливо общество. Поднасят се цветя на все още останалите паметници на партизани и ятаци, както и на различни партийни дейци, припомнят се предвоенните и военните кървави репресии срещу комунистите, които оправдават актовете на възмездие след 9 септември 1944 г.

 Това е познатият омагьосан кръг, от който не виждам как ще излезем поне през близките години, а май и десетилетия.

Затова ще се опитам да поставя днешния 9 септември в контекста на станалото през последните 29 години, когато живеем в съвършено различна епоха.

 За мен няма съмнение, че и двете дати – 9 септември 1944 г. и 10 ноември 1989 г., са повратни за най-новата българска история.

И двете преобръщат обществото и го трансформират из основи. Ако използвам понятията на формационната теория, в първия случай става дума за замяната на недоразвития български капитализъм със социализма (като пръв етап на комунизма), а във втория – за замяната на държавния социализъм от съветски тип със съвременен капитализъм.

Това огледално действие, както и вече съпоставимата продължителност на двата периода – първият продължава 45 години, а вторият скоро ще навърши 29, сиреч вече две трети от първия, ми дават основание за сравнение.

Как изглежда то?

Първият период е съпроводен с директно политическо насилие – актове на отмъщение, Народен съд с много смъртни присъди, репресивни лагери, жестоко наказателно правосъдие, наказания за политически действия и изразяване на политически идеи, ограничения в движението на хора в страната и извън нея.

 В годините на прехода пряко политическо насилие няма, има само политически уволнения, но те, независимо колко мащабни са, трудно могат да се сравнят с репресиите от първите месеци и години след 1944 г. Така че тук сравнението е изцяло в полза на днешния период.

 Доста по-различно изглежда сравнението в социално-икономически план.

За първите три десетилетия, сиреч около 1974 г., централното планиране индустриализира страната – на мястото на работилниците и преработващите главно селскостопанска продукция фабрики са изградени заводи и комбинати не само в преработвателната индустрия, но и в химическата и машиностроенето, прави своите първи стъпки българската електроника, която дори в Плана Ран–Ът е посочена като конкурентноспособно индустрия, на която България трябва да заложи.

 Макар и насилствено, земеделието е уедрено и машинизирано, а неговата продукция се изнася не само в страните от СИВ, а из цял свят.

Най-важното в социалната сфера е модернизацията. Страната е електрифицирана, урбанизирана, рязко нараства образователното равнище, в здравеопазването е премахнато заплащането, а медицинската помощ става достъпна и за българите от малките селища. Битът на българите се променя благодарение на панелните комплекси. За нуждите на индустриализацията, достъпното образование и здравеопазване са създадени армии от инженери, учители, лекари. Да не говорим за достъпността на културата – кина, театри, галерии, дори опери и симфонични оркестри се създават из цялата страна. А към тях се прибавя и личното участие чрез финансираната самодейност.

Всичко това не може да засенчи многобройните проблеми във всички изброени по-горе сфери, но като цяло българите се модернизират.

 Как изглеждат тези сфери три десетилетия след като тръгнахме по пътя на демокрацията и пазарната икономика?

 Може би защото влязохме в неолибералния модел на капитализма, но водещият процес в икономиката беше деиндустриализацията – бяха закрити не само предприятията, които загубиха своите пазари заради геополитическия поврат, а почти всички. Дали заради желанието да се приватизират без пари, или за да не конкурират други, е вторичен въпрос. Да, създадоха се нови модерни предприятия с преобладаващо външни инвестиции, но като обем на производството и ангажирани хора те не могат да се сравняват с предходната българска индустрия.

Деиндустриализацията породи най-големия социален проблем, който доведе до демографска криза, да не кажа катастрофа. Трайната безработица, която прогони от страната стотици хиляди не защото искат да отидат на екскурзия или да получат образование, а защото се оказаха излишни в демократична България. А и унищожаването на кооперираното земеделие не помогна за преодоляване на безработицата.

 Другият голям проблем е огромното социално разслоение, което създаде неголяма група от свръхбогаташи, наричани често олигарси, и огромен брой бедни и свръхбедни. Това, разбира се, е нормално за капитализма, но едва ли е толкова нормален начинът, по който бяха натрупани капиталите на олигарсите, а и по който те продължават да ги трупат, както показаха напоследък примерът със семействата Арабаджиеви и Стайкови.

 Няма смисъл да споменавам проблемите в здравеопазването, образованието или културата – не защото няма големи успехи и постижения, а защото става дума за тяхната (не)достъпност за българите, намиращи се в дъното на социалната пирамида.

 Така че в социално-икономическата сфера постигнатото от съвременния ни капитализъм в съзнанието на много българи губи в сравнение с бедния, но по-справедлив и сигурен живот при социализма.

 Това е причината социализмът да се помни с добро, независимо от множеството му недостатъци. А ако искаме да вървим напред трябва не просто да отричаме миналото, а да се опитаме да променим настоящето, за да имаме по-добро бъдеще.

http://epicenter.bg

Източник: Kardjali.bgvesti.NET

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини