29 май 1989 г. – историческа дата от периода на НРБ, управлението на БКП с казионната БЗНС (БКП – държава, държавата – БКП). След започването на възродителния процес през 1984/1985 г. напрежението в страната и натискът на Р. Турция и другите държави принудиха режима на Тодор Живков да огласи на тази дата отварянето на границата с Р. Турция. Спомням си го като днешния ден – с проф. д-р Ахмед Садулов, първия български учен в НРБ, защитил с оценка „Отличен“ в Сорбоната – Франция, бяхме двамата пред екрана на БНТ – „По света и у нас“, когато Тодор Живков, много неочаквано за нас, разгласи отварянето на границата и започването на т. нар. „Голяма екскурзия“. Бяхме шокирани! А ни учеха на кръв от кръвта, плът от плътта, корена. Шокирани бяхме от това, което се случваше в родината ни, отечеството ни – България. Не беше за вярване нито случилото се през 1984/1985 г., нито думите на Тодор Живков на 29 май 1989 г. по БНТ. Същата нощ видях за броени часове масово и интензивно движение на коли от Млечино и района. Хората – честните, трудовите люде, които създаваха националния доход на страната – с робския труд в тютюна, по строителните скели и навсякъде, поеха по пътя на неизвестното.
Бяха на исторически кръстопът — обидени, излъгани, изтормозени, чисти и работливи чеда на България. Срещи с роднини, близки и обсъждания какво да се направи. Нямаше ги А. Доган и Д. Пеевски! Оставане или тръгване. Започна самоорганизиране на заминаването. Преди това имаше отделни случаи на екстрадиране на цели семейства, с даване право на часове за подготовка, семейни снимки за спомен в задграничните паспорти. Властта гонеше будните, търсещите своите човешки права — име, език, традиции, религия. За броени дни в общинските центрове започна подготовка за издаване на документи от АПК, ТКЗС, общината и др. за неиздължени задължения — за кандидатстване за червен паспорт пред органите на МВР. МВР започна да издава червените паспорти, който ги получаваше, тръгваше на път. Керваните с коли, каруци и микробуси пред пропускателните пунктове — нещо нечувано и непомислено от нас. Започна голямата човешка трагедия. А ние вярвахме на държавата ни — БКП. На мен ми се каза, че добре съм организирал издаването на документите от властите, да няма ексцесии, че изпращам хората по човешки и че ще бъда от последните, които ще изпратят по живо и здраво. Нов шок! Безсънни нощи! Къде сбърках?!! За моя радост дойде 21 август — Тургут Йозал затвори границата.
По-голямата си част семейно и родово останахме в родните си домове, в нашата родина. Мина бурята. В средата на септември при мен дойде пратеник на ЦК – Георги Мерджанов, с мисия да разбере какви са настроенията след затварянето на границата. Предупреди ме да не се страхувам и да кажа истината за това какво искат хората. Като един от тях, искрено предадох: връщане на имената и всички права. За да се излезе от ситуацията, Т. Ж. трябваше да се оттегли и да бъде изпратен като посланик на НРБ в Москва. Тогава думата „оставка“ все още не беше позната. Дойде 10 ноември 1989 г. – оставката на Т. Ж. На 29.12.1989 г. настъпи другата историческа дата, която трябва да остане в учебниците по история – връщането на имената на тюркоезичното население и мюсюлманите в НРБ с решение на ЦК на БКП, Министерския съвет и Държавния съвет на НРБ. Хората ликуваха – това беше исторически празник за всички. Правдата победи. Започна демократичният процес – ново начало за всички граждани на България. За огромно съжаление и днес има някои наши съграждани, които носят отровата на миналото – говорят за нов възродителен процес и пращане в Анадола. Моля, нека бъдем единни и да пазим парламентарната демокрация като зениците на очите си. Да не позволим отново да се роди Т. Ж. на държавното кормило. (По млечински – 24.12.1984 г.).
Днес, с уроците от миналото като обеца на ухото, се радваме на демокрацията. Трудовите турци, обичащи своята родина България като неразделна част от целокупната българска нация, не обичат по-малко отечеството си България от своите братя – етническите българи. Поколенчески привързани към родните си места, старите изселници и техните наследници от 50-те години на миналия век днес са пред десетките бюра по имиграция за получаване на пребиваване и българско гражданство. Вижте паспортната служба – опашките са огромни. Двоен празник е за Кърджали – в града и селата има повече хора. В резултат на т.нар. „Голяма екскурзия“, немалка част от тях ремонтират къщите си, връщат се за постоянно и започват работа в промишлените центрове. С обич и любов към всичко българско те носят България в сърцата си. Благодарни са за хуманните грижи на държавата ни през 70-те години на миналия век – за пътищата, електрификацията, водоснабдяването, образованието, здравеопазването, промишлените цехове – работа и хляб! За създаването на армия от местни изпълнителски и ръководни кадри.
Моята БСП и днес културно мълчи за отношението към тези достойни синове и дъщери на майка България.
Илияна Йотова - президента каза на 03.03. 2026 г.: „Верният път да вървим напред е Единението. Другият път е надолу – към апатията, примирението и разделението. Съдбата българска е ЕДИНЕНИЕТО.“ С вяра това да се претвори в дела в нашата скъпа родина България.
Назми Мюмюн – общественик
