Интервю на Красимир Ангелов за отношенията на арменците с турците и за любовта им към България

Защо изчезват армен­ците в България? 
- Намаляват, както намалява цялото население в България. Това, което с тъга отчитам сега, е, че арменските общности в градове като Силистра, Шумен, Добрич са се стопили. В Кърджали вече сме минало. Малко по-големи групи има в Пловдив и София, като в Пловдив са най-сплотени. Имат няколко организации, просветно, църковно настоятелство, които успяват да създадат някаква среда, имат инициативи, в които участват ученици и младежи. В Хасково имаме неделно училище, което събира двадесетина деца. 
Това е начинът да се съхранят и да се предадат истинските традиции, така че да не импровизираме по време на празници. Това, което арменците в Кърджали правим, е да съхраним връзките с тези организации и под егидата на почетния консул на Армения в Пловдив Ехиядзар Узунян ние направихме няколко неща, които да покажат нашия бит, нашата култура.

- Голямата вълна арменци идват в България в началото на Първата световна война. Тогава те бягат от турския геноцид. Сега защо бягат от България? Заради демокрацията ли? 
- Това ми звучи като арменски виц (смее се). Сега може би мотивът на арменците да отиват в Западна Европа и в САЩ е възможността да спечелят повече пари. Възможността да се реализират по-бързо, колкото и странно да изглежда това, защото когато ти отидеш някъде в чужбина, започваш не от нулата, а от абсолютната нула - минус двеста седемдесет и три градуса по Целзий. 
Въпреки това много арменци успяват да се впишат в новите общества и да се реализират. Там те попадат в една по-широка среда, защото и в Западна Европа, и в САЩ има много арменци, които са избягали от Близкия изток, те са създали по-големи колонии, имат църкви и културни центрове, което им дава възможност да се съхранят.

- Липсва ли им България? 
- България им липсва по всяко време. Не може да забравиш мястото, където си роден. Когато се съберем с моите приятели арменци в САЩ, говорим на български. Когато се видим с арменци от други страни, разговорът вече тръгва на арменски. Освен това българските арменци търсят други българи. Дори имам познати - арменец и българка, които се запознаха и се ожениха в САЩ.

- Българският народ има добро отношение към армен­ците. Откъде идва това? 
- Донякъде двата народа имат обща съдба - поробени и гонени в Османската империя. Едната от вълните бежанци, които идват в България и са възпети от Яворов, са заради кланетата в Адана. Българският народ с още живите спомени от кланетата в Батак ги приема като жертви на същия тиранин, от който са страдали и българите. 
Най-голямата вълна емигранти от Армения идват в началото на Първата световна война. Тогава в България има стотици хиляди бежанци от Тракия и Македония, държавата е принудена да тегли външен заем, за да им осигури някакви условия за работа и дом. В тези тежки дни бежанците от Армения идват малко в повече. Но в България пристигат най-вече занаятчиите, те не чакат на помощи, а вадят инструментите си и започват да работят. 
Тогава арменците явно си спечелват уважението на българското население. България е давала възможност за развитие, защото през годините между двете световни войни в много градове са построени арменски училища, арменски църкви.

- Има и друго, арменците сякаш много бързо се адаптират. 
- Нашите родители бяха мотивирани да ходят на училище и да учат българския език. Този мотив го предадоха и на нас. Арменците са искали да се интегрират в българското общество за разлика от други етноси, които дори и сега упорито не желаят това.

- Има един стар арменски виц: пратили Гарабед в Ереван да види какво е положението и да прати снимка... 
- Не, историята е по-друга. Веднага след края на Втората световна война Армения декларира, че ще приеме арменците от целия свят, ако се върнат в родните си земи. В САЩ се събрала една голяма фамилия и започнали да коментират: Да отидем ли, да не отидем ли. Как е там? Едно се чува, друго се говори... Единият брат казал: „Аз вземам моята фамилия и отивам. Ще ви пратя снимка. Ако сме прави, значи сме добре. Ако сме седнали, значи сме зле.“ Пристига снимката - всички са легнали на земята.

- Сега каква снимка бихте пратили от България? 
- Може би клекнали. В България в момента може би има условия за развитие на по-младите, но за такива като нас, от по-възрастното поколение, перспективите не са много добри.

- Къде сгрешихме? 
- Вярвах, че като приключим с тоталитарния режим, ще има хора, готови да работят, да произвеждат нещо. А изведнъж се оказа, че в България има хора, които са сложили ръка още преди 1989 г. на цели сектори от икономиката. Държавата не пожела или не успя да се пребори с тези хора. Ами вижте Кърджали с Оловно-цинковия завод. В един момент се появява един с хеликоптер и не знам си какъв още антураж, а работниците му не са получавали заплата с месеци, осигуровките им не са плащани с години. И няма кой в България да го дръп­не този човек и да му каже: Първо си плати на работниците, после се разхождай с хеликоптери. 
Никой не каза колко пари потънаха в приватизацията. Ние още не можем да спрем източването през митниците. Говори се за източване през НОИ. И още ред такива примери. Нека не ни внушават, че отвънка някой нещо ни наложил. Вината си е наша. Ние си избираме депутатите. И никой не им търси отговорност. А това е абсурдно. Абсурдно е и развитието на политическите ни партии. Те успяха да върнат с пълна сила това, което ние мразехме най-много при тоталитаризма. Че за да успееш, трябва да си член на управляващата партия.

- Защо се оттеглихте от политиката? Обидихте ли се? 
- Не, не съм обиден. В политиката трябва да има мандатност и приемственост. Много хора това не го разбраха. Аз съм демократ от поколението, което искаше да смени системата. Приоритетите на нашето общество вече са съвсем други. Трябва да дадем път на млади, да станат индустриалци, да станат търговци, да вдигнат икономиката.

- Какво ви казват звездите? 
- Звездите ми доставят удоволствие и до ден днешен. Отначало ми казваха: „Виж тези закони, виж това явление.“ След това ми казваха: „Научи тези ученици или студенти да четат звездите.“ А сега ми казват: „Виж тези, които искат да изучат звездите, да им създадеш някакви условия за работа.“ Нескромно е, но мисля, че добре се справям. Запазването на обсерваторията в Кърджали, школите, които провеждаме, обновяването на техника, промяната на начина, по който вече се преподава. Вярвам, че така изпълнявам донякъде и своя дълг към младите хора.

- На кого в България са нужни сега звездобройци? 
- Не сме си поставяли за цел да произвеждаме астрономи. Ние обучаваме ученици и студенти на неща, които са полезни във всяка професия. Системност на работа, събиране на информация, обработка на тази информация със съвременни IT технологии. 
Този фотоапарат, с който снимате, в дъното след обектива има една CCD матрица. Тя позволява светлината от уловеното изображение да се запамети. Преди това ставаше с филмови или фотоленти, а сега всеки съвременен фотоапарат или видеокамера, всеки мобилен телефон, лаптоп или таблет има такава матрица. Тя е разработена още през шейсетте години на миналия век за нуждите на астрономията. Така че има полза от звездобройците.

- Вие сте директор на обсерваторията в Кърджали. Какво прави един арменец сред толкова много турци? 
- А, това е един от парадок­сите на България. Бягайки от геноцида, арменците идват и се заселват в градове, където има компактно турско население. Някой задавал ли си е въпроса защо става така? Заселват се в Шумен, заселват се в Хасково, заселват се във Варна. И първата им работа е като идат на чаршията, да започнат да си общуват с турците. Явно проблемът в Турция не е бил между турци и арменци, а е бил създаден от управляващите тогава младотурци. Ето, в Югозападна България няма турци, няма и арменци. 
В нашата фамилия имахме зет, който е оцелял по класически начин при едно от кланетата. Бил малко дете, скрил се между труповете и когато паднала нощта, успял да избяга. Всички живи спомени, които аз имам от онези времена, са благодарение на него. Той стана хлебар, имаше фурна и ако на ден печеше хиляда хляба, петстотин продаваше на българи, петстотин - на турци.

- Върнахте се наскоро от САЩ. Каква е разликата с България? 
- Имаше един стар виц, че никога няма да стигнем американците, защото бягаме на различни стадиони. Аз бих казал, че ние не сме толкова назад, колкото сме встрани от тях. По отношение на поведение в обществото, по отношение на спазване на закона. Там съм питал какво ще се случи, ако те хванат с превишена скорост и сложиш в книжката петдесет долара. Гледат ме невярващи. Не че и там няма корупция, те самите си го признават. Но отношението на обществото към корупцията е съвсем друго.

- Е, младите не бягат там заради обществените нагласи. 
- Така е. Там видях много млади момчета от България. Не им е лесно, много труд хвърлят. Но са там, защото могат да направят кариера, могат да спечелят пари, могат да получат качествено образование. Нашите деца са ужасно упорити. За да му дадат стипендия в Харвард, той трябва да се пребори с деца от целия свят. И го прави. 
Иска им се, страшно много им се иска да се върнат в България, но какво да правят тука? Едно е да работиш в БАН с 220 евро заплата, друго е да работиш в Харвад с неговите лаборатории и с възнаграждение десет или двадесет пъти по-голямо. Та така е с американците - просто тичаме на различни стадиони.