Няма никаква разлика между традициите на Великден, ние сме си православни, а всеки трябва да уважава вярата на другия.
Това казва арменката Тюрфина Органян в Кърджали, предаде кореспондентът на БГНЕС за региона. Днес на Цветница арменците отбелязват Възкресението на Христос и тя е приготвила същите ритуални ястия, каквито съседките българки в блока ще сложат на масата и ще раздадат след седмица. „Ние някога имахме сладкарница и с боите за сладкишите все още боядисваме яйцата, също в четвъртък и събота. Когато семейството беше голямо, оцветявахме по 60-80 яйца, първо се раздаваха във фамилията. Варяхме ги в един голям казан на двора, гледахме кокошки и винаги имахме пресни яйца. Мама даваше козунаците във фурната на бай Димитър да ги опече, още помня вкуса им. И този на заводските козунаци по 1 килограм, и на курабиите“, разказва Тюрфина. Някога, когато в Кърджали арменците били много повече, отбелязвали и своя, и българския Великден. В къщата имали турци на квартира, децата постоянно се въртяха около тях. „Леля Назмие купуваше поне 20 яйца, боядисвахме и за тях. Те пък не пропускаха да ни черпят по Байрамите. Ние специално ходехме в турската махала при татковия приятел Ниязи и жена му Мюрфе, носехме им козунаци, великденски яйца, сладки. Ако байрамът им се случеше през зимата, идваха с децата у нас и носеха баклави, курбанско месо. Татко не ги пускаше да се прибират в снега, оставаха да нощуват. Нямам думи, прекрасни взаимоотношения!“, казва с неизменната си усмивка тя. А за Нова година майка й винаги правела бели курабии с масло, ашуре - анушабур на арменски значи сладка супа, и голева - варено жито, объркано с предварително опечено във фурната до меден цвят брашно. Арменците никога не раздават варено жито на погребения и помени, защото то е символ на берекета, урожая и късмета. „Но пък донесат ли ми, никога не отказвам да хапна – то е за душата на покойник. Човек трябва да уважава обичаите на другите, няма значение какъв си, важното е празник да има“, подчертава Тюрфина.
Като малка майка й я водела на църква, в четвъртъка минавала под масата. Винаги е ходила на църква, на нея никой не можел да й забрани това. „Не ходеха онези, които искаха хем да са с Бога, хем с комунистите. После същите след 1989 г. се нареждаха най-отпред в храма и палеха свещи. Много са красиви тържествените служби в арменските църкви в Хасково, Пловдив, ходили сме неведнъж. В Бургас арменската църква е великолепна, тя е в самия център, там е направен и първият молебен при Освобождението на България от турско робство“, казва тя. Става и вади от албумите снимки и картички на арменския храм „Св. Хач“ в Бургас, и обяснява, че Хач означава кръст така, както и Хачик се превежда на Кръстю, а Свети Георги е Сурп Кеворк.
Историята на семейството й е обяснимо тъжна, но Тюрфина я разказва с обичайната си усмивка. „Когато през 1920 г. майка ми е бягала от Турция, в едната къща е умирала баба ми, в другата е била сватбата на леля ми, тогава на 19 г. На другата сутрин дядо, офицер в турската армия, с двете деца – майка ми на 6 г. и братчето й тръгват с каруци към България. Родът на майка ми е от Родосто, днешният град Текирдаг, а на баща ми - от Одрин. Баща ми никога не продума за Турция, докато майка ми много тъгуваше, изоставили са триетажна къща-близнак и 11 големи градини с лозя и овошки. Там районът е бил силно земетръсен и когато ходели на полето, слагали майка ми на голяма поставка от дървени талпи, защото земята се отваряла и затваряла. По пътя насам загубила обувката си, каруцата им се счупила и само с един юрган пристигнали в България. Чеизът на баба ми – 7 килограма дантели, бил в колата на леля ми“, запомнила от разказите на майка си Кайрияне. Установили се първо в Сливен и първо питали къде е турската махала. Местните им се чудели – бягат от турците, а тук първо за тях питат. Те обяснявали, че знаят езика и ще има с кого да си говорят. Едно българско семейство преотстъпило къщата си, донесли им черги, одеяла, дрехи. А вътре имало огромно количество книги, цяла зима ги горили, за да се топлят. „Мама цял живот не забрави това и често повтаряше с болка какво богатство са изгорили. При бягството дядо успял да вземе само една торбичка жълтици и с тях изхранвал всичките 12 души от фамилията, които слезли в Сливен. Калеко Минас, абаджия, научил, че в Казанлък хората се обличат в шаячни дрехи и заминал, за да има работа. Там дядо се хванал в розоварната, започнал и търговия, останали 7 г. в града. Ходел всяка година на събора на Бузлуджа и продавал храна и плодове. Последният път завил вуйчо ми да не мръзне, но той простинал и бързо починал на 52 г., когато мама е била едва на 12“, продължава Тюрфина. Година по-късно се преместили в Хасково, за да може Кайрияне да работи в тютюневата фабрика. Там се установил и бъдещият баща на Тюрфина Агоп с братята си при човека, който по-късно станал неин кръстник. Същият видял майка й и близките й да мръзнат късно вечерта и ги приютил. През 1926 г. Агоп излъгал, че е с 5 г. по-голям, за да се запише доброволец във войската и да има къде да се изхранва. Той е участвал в гоненията на разбойниците като Митьо Ганев, които после ги историзирали като войводи. Междувременно се установил в Кърджали, за да работи по тютюна и в строителството на мостове. „Отишъл на гости при брат си в Хасково и там видял мама, харесал я от пръв поглед. Леля се противопоставила, обаче баща ми напил калекото и го принудил да обещае, че ще му дадат мама за жена. Калеко Минас обаче поставил условие – само ако има работа, тогава ще има и булка. Арменците в Кърджали събрали пари и той отворил кафене. Така през 1933 г. успял да покрие условията и да се ожени за майка ми. Живял под наем в къщата на Шишко Бекир, а когато през 1951 г. той с двете си дъщери тръгнал да се изселва в Турция, баща ми с пари назаем я купил“, спомня си Тюрфина.
Тя е пенсионерка на 73 г., има и профил във Фейсбук, който изненадва със статусите, присъщи на съвременен млад човек. Там могат да се видят както музикални клипове на Джо Бонамаса, така и снимки на картини на известни художници, а за нея социалната мрежа е шанс за нови контакти и общуване с интересни хора. Тюрфина Органян коментира отношенията между етносите и историческите наслагвания така: „Тукашните турци нямат нищо общо с онези, които някога са извършили геноцида върху арменците в Турция, нито с робството в България. Но и аз нямам обяснение защо българите продължават да таят враждебно отношение и неприязън, сигурно скоро няма да отмине това. Но в Кърджали, откакто се помня, не е имало разделение между българи, турци, арменци, евреи. Защото всички си изкарваха прехраната, никой на никого не пречеше и взаимно си помагаха. Омразата я внушават политиците“, заключава тя. Спомня си паралелните митинги през 1990 г. Тогава тръгвали заедно със съседите турци – те на техния площад „Освобождение“, тя - на другия „България“, пред Дома на културата, където ОКЗНИ организираха протестите. „После заедно се прибирахме по домовете си. Всеки си търсеше правата. Но ако сега погледнем реално – почти невъзможно е българин да започне работа в турска фирма, изисква се владеене на турски език. И какво става – вечер улиците са пусти, българите се изнесоха на гурбет в Европа, тъжно е“, казва Тюрфина и очите й помръкват.
Дружеството на арменците в Кърджали ще се събере за отбелязването на 100 г. от касапницата в Турция в малкия си клуб „Севан“ до пазара. „Тя е нашата карма, цял живот немотия. Предците ни са били много богати хора там, а са избягали в България с дрехите на гърба си. Дядо е бил търговец на плодове на едро, още пазя полицата му с френска застрахователна компания за кораб, с който е пренасял стоката си по пазарите. А тук е започнал от нулата. После, когато трябваше да съборят къщата ни, за да построят блока, тъкмо бяхме изплатили борчовете са покупката й, а с парите не можахме да купим апартамента, теглихме кредит и се заробихме за години наред. Но животът продължава еднакво за всички, няма значение какъв си, пред хляба и смъртта всички сме равни“, привършва разказа си Тюрфина Органян.
