Честването на Балканската война-двете гледни точки на патриотизма

Елена Алекова

Отбелязването на 100-годишнината от началото на Балканската война и последиците от нея раздели през 2012 г. българското общество. Този път от неочаквана посока – на патриотизма. Крайъгълен камък бяха Родопите. Към традиционното разбиране, че вследствие на Балканската война от Българската армия са освободени изконно български територии, останали след Берлинския конгрес в рамките на Османската империя, в това число и Родопите, се появи (за всеобщо удивление!) и друго мнение – че България е агресор и е водела война завоевателна, която не е донесла нищо добро на родопското население.

Ето и хронологията на събитията, чрез които бяха оповестени в публичното пространство „другите” гледни точки за Балканската война.

1. На 7 юли 2012 г. в Смолян бе учреден Европейски институт „Помак”. Една от задачите, които той си постави, бе: „да насърчава научните изследвания и проучвания за произхода на помаците и тяхната роля за разбирателството и утвърждаване и съхраняване за поколенията.”1 Едно от първите му дела в тази посока беше издаването (?) и нелегалното разпространение на пасквила на Исмен Реджепов (псевдоним на Никола Чуралски) „Балканските войни в Родопите 1912–1913”, от който научихме, че:

„Войната на 1912 година не бе война на родопчани, тя не бе война за родопчани. ТЯ БЕ ВОЙНА СРЕ­ЩУ РОДОПЧАНИ. НЕ РОДОПЧАНИ БЯХА ВИНОВНИ ЗА ТРАГЕДИЯТА СИ, А ТЕЗИ, КОИТО ГИ РАЗМЕНИХА ЗА КОРОНА!

Родопите в онова жестоко и безхаберно време бяха бакалия. И тази бакалия

бе изтъргувана на унизително ниска цена. Планината с хората бе стока. Тя се изтъргува. Купувачът- Турция бе международно упълномощена да ползва стоката според нуждите си. Получено­то срещу стоката се брой на самото гише, а гишето бе масата на преговорите. С какво право тогава получилият облагата /коро­ната/ се сдоби с правото си да иска стоката обратно? От гледна точка на международното публично право, Турция е в правото си да се брани. А за да се брани, когато е налице Балканския съюз трябва да разстави военна сила за противодействие срещу евентуален агресор. През Балканската война България се явява в положение на агресор спрямо Турция, в това число и спрямо териториалното й разширение по силата на Берлинския конгрес и Топханенската сделка.”2

Ако някой, „спъвайки” се в тази странновата фразеология, не разбира докрай какво Исмен Реджепов иска да каже или не вярва, че това е възможно, ще цитирам още нещичко от пасквила:

„Едно ориентирало се към европейските стандарти общество, едно общество прегърнало за идеал човешките права, следва да снеме ореола за Балканската война, следва да я осъди и признае геноцида извършен срещу родопското население.”3

Тъй и завършва скудоумията си – с натъртването: Да, РОДОПСКИ ХОЛОКОСТ... ГЕНОЦИД ...”4, като че сам разбирайки, че това, което твърди, не е съвсем за вярване.

Наричам написаното от Исмен Реджепов пасквил заради, от една страна, несмислените му твърдения, граничещи с абсурда; от друга страна, заради това, че изданието няма международен стандартен номер на книга (ISBN), т.е. не е регистрирано по общоприетите правила за книга у нас и по света. Да не говорим, че авторът не е посочил списък на използвана литература и така пише, сякаш е бил пряк участник в събитията – отпреди сто, че и повече години.

(Във връзка с „Балканските войни в Родопите 1912–1913” доц. д-р Лизбет Любенова написа шеговита статия – „Голямото зяпане”, която публикува през 2012 г. в сп. „Минало”5. Прочетете я. Ако не друго, поне ще се посмеете от сърце.)

 

2. На 15 октомври 2012 г. на специална пресконференция на ЕИ „Помак” в София прес бе прочетено „Отворено писмо” до президента, председателя на парламента и премиера на България. В него се подчертаваше:

„Желаем да изтъкнем, че последиците от тези войни не се приемат еднозначно от всички граждани на България. Когато говорим за тези събития в Родопите, ние жителите на тази планина сме разделени в мненията си, а също така все още се помнят извършените престъпления и зверства срещу Помаците.”6

От тогавашните и последвалите публични прояви на ЕИ „Помак” стана ясно, че зад този институт и неговите позиции стоят комай само 12-те му членове (това е целият му състав во главе с председателя Ефрем Моллов). Напомням го, за да елиминирам една заблуда, която се внушава чрез общите фрази от този род, че едва ли не зад позицията на ЕИ „Помак” стоят много хора – някаква едномилионна, както те се изразяват, че (напоследък) и многомилионна „помашка общност”.

 

3. На 21 октомври 2012 на тържествената сесия на Общинския съвет в Кърджали по повод 100 години от Освобождението номинацията на ген. Васил Делов за почетен гражданин на Кърджали не бе приета, след като 16 общински съветници от БСП и ГЕРБ гласуваха „за”, а 22-ма общински съветници от ДПС се въздържаха. Разбира се, все от тая гледна точка, че Балканската война не се приемала еднозначно от българските граждани.

 

4. На 4 ноември 2012 г. на областната отчетно-изборна конференция на ДПС в Кърджали тогавашният лидер на ДПС Ахмед Доган се изказа в подкрепа на решението на кърджалийските общинари:

Може би трябва да се направи семинар, за да се ограмотим всички за това, че е необходим общ прочит на нашата история, на историята на Балканите и Балканската война. Общият прочит означава не само да се съобразиш с политическата си целесъобразност, но и с другостта на съседа, с неговите проблеми. Не само да издигнеш в правило определено военно събитие, но да включиш в него и човешкото измерение, защото всяка война е свързана с много страдания, всяка война има тотален характер...”7

Ахмед Доган подчерта още, че Балканската война „...не само е война на победители и победени, а война за етническо прочистване и други форми, които ние по-късно определихме като различни вариации на „възродителен процес”8.

* * *

Необходими уточнения...

Първо уточнение. Идеята за „физическия и духовен геноцид над мюсюлманската общност в България”9 от Освобождението през 1878 г. и възстановяването на българската държавност до наши дни, включително и по време на Балканската война от 1912–1913 г., бе „пусната в обръщение” от Салих Бозов още през 2005 г., когато той издаде „книгата” си „В името на... името” с претенцията, че говори истината от последна инстанция. Поставям „книгата” в кавички, защото и тя няма ISBN, нито списък на използвана литература и въобще подобно на пасквила на Исмен Реджепов се разпространява нелегално.

(Между другото... Доколко „истината” на Салих Бозов е истината и доколко тя е зловредна може да се види в публикациите: „За една поръчкова книга, която провокира към образа и разваляне на „комшулука” на Александър П. Маринов от 2011 г. във в. „Отзвук”10 и „Историята на Балканската война в Родопите според писанията на „историка” Салих Бозов” на доц. Георги Митринов от 2013 г. в сп. „Родопи”11.)

През 2010 г. у нас бе издадена книгата на Джъстин Маккарти „Смърт и изгнание. Етническо прочистване на османските мюсюлмани 1821–1922”, в която глава 5 („Балканските войни”) е изцяло посветена на разглеждания проблем. Джъстин Маккарти, разбираме от предговора на ст.н.с. д-р Веселин Ангелов към българското издание, е американски демограф и преподава история в Университета в Луисвил, Кентъки. Разбираме още, че книгата „е подкрепена с доста солидни и необорими научни доказателства. Видно е, че става въпрос за сериозен научен труд, който може да служи като еталон за хуманизъм и толерантност. Маккарти просто ни е предоставил в пълна степен и по коректен начин само конкретните исторически факти”12.

За книгата на Джъстин Маккарти отзивите у нас и по света са доста и варират от пълно отрицание и недоумение до пълно одобрение и аплодисменти. Понеже и авторът на книгата, и авторът на предговора претендират за научност и коректност, ще споделя няколко съображения. Относно достоверността на фактите например ще цитирам един от фрапиращите в тази посока примери:

„И докато кланетата в България са дело предимно на черкези и въоръжени турски елементи, османското военно командване не е далеч от идеята да издава заповеди за разрушаване на български села и избиване на невинни хора, за да се даде урок на българите. Подобни зверства са в основата на подхода „за назидание” – българите е трябвало да видят какво ще се случи на онези, които дръзнат да се бунтуват или подкрепят бунтовници, така че да не правят нито едното, нито другото от страх. Най-известният нанесен погром е този на Бояджик (Батак) през май 1876 година от османския генерал Шевкет паша, когато – според съществуващите данни – са убити 166 мъже, 8 жени и 12 деца (186 човека от общо 1300-те жители на града). Шевкет паша е изпратен от Едирне, за да потуши въстанието в Бояджик, а клането е за назидание на бунтовниците в района.”13.

Не е нужно да си особено начетен, за да видиш дори само в тези няколко изречения очевидната недостоверност, свързана непосредствено с нещата, за които американският професор пише. Българин и с елементарни познания по география и история знае, че ямболското селище Бояджик съвсем не е родопското селище Батак и че Бояджишкото клане по време на Априлското въстание от 1876 г., известно и като „кървавото хоро”, е на второ място по жестокост и масовост след Баташкото клане в нашата история, но не е самото Баташко клане и няма нищо общо с него, освен че е извършено във връзка с потушаване на Априлското въстание.

Да, Джъстин Маккарти е могъл и неволно да сгреши. Но нали е имало български преводач, български издател, български учен, написал към изданието предговор, и всеки от тях би могъл да хване тази грешка, да предупреди автора, още повече че става дума за книга, която преобръща до голяма степен, да не кажа изцяло, гледната точка към исторически събития, способни и до днес да взривят дори със случайна искрица балканския барутен погреб!...

Един американски професор според мен би трябвало, когато говори за Бояджишкото клане от 1876 г., да не бърка с. Бояджик с друго село поне заради факта, че там е родословният корен на Джон Атанасов, създателя на компютъра, още повече, че тъкмо в това клане е убит дядото на Джон Атанасов, а баща му, който впоследствие емигрира в Америка, остава жив в прегръдките на убития, но е ранен в главата и цял живот носи белега от куршума и спомена за клането.

Относно коректността на Джъстин Маккарти... Ще обърна внимание на набиващата се некоректност още в заглавието на книгата: „Етническо прочистване на османските мюсюлмани”! Та това е убийствено манипулативно внушение! Нима за един демограф не е пределно ясно, че поставянето на определението „етническИ” в един семантичен ред с определението „османски”, че и с понятието „мюсюлманиН” е само по себе си абсурдно? За какво „етническо прочистване” говори той във връзка с османците, а още повече – с мюсюлманите? Нали с понятието „османци” в Османската империя са идентифицирани само благородниците, управляващата върхушка, а не обикновените турци? При това управляващата върхушка е имала различен етнически произход (практика е било ръководните и дипломатическите кадри на империята да се вземат от еничарския корпус), така че и самото използване на думата „османски” в такава пряка връзка с думата „етнос” е манипулативно. Не знам дали Джъстин Маккарти като демограф би могъл да отговори и на въпросите: Откога и религиозната общност, каквато са мюсюлманите, е станала етнос? И ако са отделен етнос, значи ли че в него се включват изповядващите исляма иранци в Иран, иракчани в Ирак, араби в Саудитска Арабия, индийци в Индия, индонезийци в Индонезия и мюсюлманите, граждани на всички други страни по света? Можем, разбира се, да приемем, че Джъстин Маккарти обособява условно понятието „османски мюсюлмани” (идентифициращ мюсюлманите в Османската империя) и го използва като работен термин. Но какво търси едно условно понятие (или работен термин), нямащо нищо общо с понятието „етнос” нито в едната му част („османски”), нито в другата му („мюсюлмани”) в израз като „етническо прочистване на османските мюсюлмани”?

Умишлено или отново неволно Джъстин Маккарти прави грешка, като в случая смесва, размива едно в друго понятията „етнос” и „религиозна общност”? Защото това вече не е грешка, която просто подронва научния му авторитет, както беше в случая с Бояджик (Батак), а грешка много сериозна, бих казала дори, опасно сериозна, заредена с непредвидими последствия, тъй като поражда внушения, че поробените от Османската империя народи са се борели не срещу своите поробители османците, а срещу всички поданици на империята, което не е съвсем точно (да си припомним думите на Левски, че те, нашите революционери, не се борят срещу турския народ, а срещу султана и неговите закони) , и още – че християнските народи са се борели срещу мюсюлманите, т.е. християните – срещу мюсюлманите. И другата манипулация във връзка с това – че не поробените (християни) векове наред са жертва на поробителите, а поробителите са тяхна жертва и днес християнските народи трябва по всякакъв начин да изкупват своя грях, да връщат някакви дългове. (Засега у нас това се онагледява с проблема за вакъфските имоти, като май се забравя или умишлено пропуска, че това са заграбени от османците български имоти, които султанът е предоставял безвъзмездно за изпълняването на духовно-религиозни и други дейности в Османската империя.)

Не само в заглавието, но и по страниците на цялата си книга Джъстин Маккарти заличава етническия състав на мюсюлманите в Османската империя, „претопява”, така да се каже, етносите в „миллета” (религиозната общност). Той си знае защо. Що се отнася до Балканите и Балканските войни например... В глава 5 от труда му, онасловена „Балканските войни”, срещаме различни таблици. Една от тях е „Населението на Османската Европа, 1911 г. по провинции и религии (миллет)”. В нея американския демограф показва броя на населението в „провинциите” Одрин, Селаник (Солун), Яня, Манастир, Ишкодра и Косова, като религиите (миллет) на населението са: „мюсюлманска”, „гръцка”, „българска”; за графата „обща” е посочено, че тя съдържа групи, невключени в таблицата, като евреи и римокатолици (вж. на стр. 165). Веднага след това е таблицата „Османска Европа през 1911 г. Население в проценти по миллет”, в която населението е посочено като: „мюсюлмани”, „гърци”, „българи”, „други” (вж. на стр. 166). В друга таблица – „Население през 1911 г. преди Балканските войни” (тук вече дори не е посочено, че е по „миллет”, т.е. по религиозен признак) – са посочени „мюсюлмани”, „гърци”, „българи” „евреи”, „други” в „гръцки владения”, „български владения” и „сръбски владения” (вж. на стр. 210). В контекста на „етническото прочистване”, изведено като фраза в заглавието на книгата на Джъстин Маккарти, за кой етнос в Османската империя наред с гърци, българи, евреи и други се досещате веднага, щом стане дума за мюсюлмани? За арменци? Или за албанци? Или?... А нима в Османската империя само етническите турци са мюсюлмани? Въпросите са риторични...

О, да... Американският професор всъщност използва документи на Османската империя и е естествено тази империя да е имала своя политика относно етносите и етническия си състав, както и специфични форми на отчет на населението, което от гледна точка на националните държави изглежда абсурдно. Но тогава коректно ли е един съвременен учен демограф в наше време, което е все още време на националните държави, да си позволява подобна волност при интерпретациите, като дори извежда некоректността си в заглавието на свой фундаментален труд?

Второто уточнение. Джъстин Маккарти наименува глава 1 на своя труд „Земя за отнемане”. Оттук по същество тръгва другата му основна манипулация, пряко отнасяща се до проблема за освободителния или не характер на Балканската война. Защото „земята за отнемане” – това са територии на Османската империя, които обхващат, както самият той посочва, „Кримския полуостров, значителна част от Кавказкия регион, Източна и Западен Анадол, Югоизточна Европа от Албания и Босна до Черно море – земи почти изцяло включени в Османската империя. Географски към тях принадлежат райони от Румъния и Южна Русия, където мюсюлманите са мнозинство сред различните етнически групи”14. От само себе си е ясно, че това са територии, които османците са заграбвали с кръвопролитни войни още от ХІІІ–ХІV век (времето на султан Осман І, 1258 – ок.1324 г., дал името на империята) до края на ХVІІ век (битката при Виена от 1683 г.), когато Османската империя започва да губи земи, а не да се разширява.

Известно е, че през вековете в света са възниквали и са изчезвали много империи. Всички те са увеличавали териториите си чрез експанзия срещу други племена, народи, държави. И са рухвали тъкмо поради факта, че завоюваните племена, народи, държави не са търпели чуждото господство (под каквато и форма да е било то) и рано или късно по насилствен или мирен път са се отървавали от него. Всяка въоръжена съпротива срещу агресора, завършила с отхвърляне на господството му, в световната история и до днес се нарича ОСВОБОЖДЕНИЕ.

Как всичко това изглежда, проектирано в българската история? България е окончателно покорена от османците в края на ХІV век и просъществува под господството им до 1878 г. Този период от нейната история е известен като ТУРСКО РОБСТВО. Затова Руско-турската война от 1877–1878 г. е освободителна за България и подпомага възстановяването на българската държавност. По силата на Берлинския договор от 1878 г. нейни територии остават отново в пределите на Османската империя. Затова тяхното отвоюването от Османската империя по-късно е също ОСВОБОЖДЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИТЕ, които ги населяват. И въпреки че тогава Османската империя ГУБИ ТЕРИТОРИИ, то това не са нейни територии, а отнети от нея през ХІV век български територии, които българите в началото на ХХ век просто си възвръщат. Това, че напоследък понятието ТУРСКО РОБСТВО се сменя с евфемизма ОСМАНСКО ПРИСЪСТВИЕ, не променя този факт, както и природата на обществено-политическите отношения по време на османското потисничество у нас. Както и да се нарича господството на Османската империя над завладените от нея земи – ТУРСКО РОБСТВО или ОСМАНСКО ПРИСЪСТВИЕ, названието не може да отмени нищо от онова, което се е случвало него време. А онова, което се е случвало във всички поробени от османците християнски страни е всеизвестно.

През 2013 г. издателство „Вагабонд медия” пусна на пазара книгата „Турците в България”. На пресконференцията по този повод попитах фолклористките, авторки в изданието, как ще си обяснят наличието в народното ни творчество на изрази като „три синджира роби” и др., след като внушението на книгата, в която участват, е, че турско робство в България не е имало. Те едва ли не в хор отговориха, че народните песни не са документи, а артефакти и не могат да бъдат доказателство за историческата наука. На въпроса ми какви документи очакват от време, когато българската държавност и книжовност са унищожени, крепостите – сринати, а просветените хора – избити или избягали в странство, за да се спасят, те отговориха, че е било война и че българите също са избивали турците... Контрирах, че турците са били завоеватели, а българите са защитавали родината си... „Остави я, остави я! Не виждаш ли, че е патриотарка!...” – намеси се журналистка на свободна практика, също една от авторките на сборника, и ги отърва от натрапницата. А дори не се заяждах, просто ми беше любопитно. Наглед нищо особено – някаква дребна делнична случка. Но, от друга страна – докъде водят манипулациите от рода на тази, която прави Джъстин Маккарти! Значи вече има и учени, дето не правят разлика между това да отнемаш територии и това да защитаваш територии. А може би правят, но... Ето, тук е проблемът!

С риска да се отклоня от темата, но специално за фолклористките от БАН, авторки в сборника „Турците в България”, ще цитирам писмо от 1611 г. до папата на Марино Бици, антиварски католически епископ, в което се описва положението на българите под турско робство и удивително тясно кореспондира с твърденията за „трите синджира роби” от артефктите по нашите земи:

„Миналата година дошъл един първенец, изпратен от султана, за да събира [насила] синовете на християнските народи. От много години съществува обичай да бъдат вземани [такива деца], за да служат нему и на неговия сарай. Поради това [епископът Петър Солинат] прекара големи страдания. Споменатият [католически] епископ на София и бедният християнски народ скриха младежта по планините, горите и пещерите [около Чипровци], за да запазят за светата вяра и да не я дадат в ръцете на неверниците – и то не без голяма загуба за своята бедност...

Миналата година, която беше 1610, когато споменатият епископ се намирал в Чипровец, дошъл един санджак бей заедно с един престъпен кадия, придружени и от други първенци и множество турци. Той се заклел да убие най-напред епископа [католическия], после онези християни, които залови, а останалите, уплашени по този начин, да лиши от техните имущества... Турците бяха започнали [вече] да приготовляват коловете [за набиване на жертвите си] и [да проявяват] своята варварска жестокост, но народът, въпреки своята бедност, ги заслепи с дарове и разноски.

Отбелязвам това накратко, изоставяйки много неща, защото би било твърде дълго да разказвам за всичко...”15.

Фактът, че по земите ни не е останала крепост, която да не е срината до основи, е повече от красноречив относно „миролюбивия” характер на османските нашествия по нашите земи през ХІV век, завършили със завоюването на България и изчезването й от политическата карта на Европа. Неизвестно защо, въпреки „благоприятните” условия, които „османското присъствие” осигурило веднага, след първия ден на своето установяване у нас, първата организирана съпротива срещу него се ражда още през 1404 г. – въстанието на Константин и Фружин. Неизвестно защо, въпреки „благоденствието” на българския народ през цялото време на „османското присъствие” у нас, тази съпротива на българите срещу поробителя не е стихвала и се е проявявала ту под формата на хайдутството и четничеството, ту под формата на въоръжени въстанически действия. И така – до Априлското въстание от 1876 г., станало причина за обявяването на Руско-турската война от 1877–1878 г., наричана, също неизвестно защо, освободителна. Каква неблагодарност! Османците им осигурили рахатлък и благоденствие, а те съвсем съзнателно тръгвали да умират за свободата си!...

Разбира се, всяка въоръжена съпротива се е потушавала жестоко от Високата порта, като по правило винаги е надхвърляла границите на позволеното и се е превръщала в поголовна разправа с беззащитното население, известно като рая. За това говорят не само стотици и хиляди артефакти, но и множество документи от онова време. В случая ще се позова на Релацията на Стефан Кнежевич, Софийски католически архиепископ във втората половина на ХVІІ в., писана непосредствено след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. и докладвана на Висшия католически съвет в Рим през 1689 г. В доклада четем:

„Архиепископът на София в България описва окаяното положение на своя диоцез през миналата (1688) година, когато турците, подозирайки, че християните биха могли да се обединят с успешно напредващата императорска (австрийска – б.м) войска, която се приближавала към тази (Българската) провинция, наредили:

Първо. Да бъдат посечени всички християни от римо(католическото) вероизповедание, както следва, а именно: всички мъже, както старите, така и младите, да бъдат избити, освен момчетата до шестнадесетгодишна възраст, които да бъдат заробени заедно с младите жени, а старите (жени) също да бъдат убити.

Второ. Черквите, манастирите и къщите на християните да бъдат сринати до основи и изравнени със земята, което е било изпълнено.

Селищата, които претърпели това разорение, са Чипровци – резиденцията на архиепископа, Копиловци, Железна и Клисура, където от децата и жените били заробени повече от 2000 души извън избитите.

Останалата (част) от тези християни на брой 3000 души (били принудени) непредвидено да изоставят всички свои имущества, за да спасят живота си и след като преминали Дунава, намерили убежище във Влахия, където (сега) живеят в крайна немотия и измират от глад...”16

Самият Стефан Кнежевич не е бил нито журналист, изпратен от европейска държава или Русия да отразява събитията, нито анкетьор, изпратен да констатира фактите. Бил е очевидец на събитията, не просто очевидец, но и потърпевш – за да спаси живота си, се е наложило да премине Дунав, като при това е бил ограбен.

 

Третото уточнение се отнася до документите и „новите прочити” на Балканската война. Мислите ли, че „книгата” на Салих Бозов „В името на... името” се базира на документи? Не, разбира се, не се базира. Базира се на... разкази на старици и старци, които според думите на автора са били на 80, 90, 100, 110, че и 120 (!) години. Исмен Реджепов пък пише пасквила си „Балканските войни в Родопите 1912–1913” според собствените му признания „по разказите на мама”17.

Ако някой се интересува от автентични свидетелства и документи за Балканските войни, ще ги намери, естествено, на първо време в книгата на акад. Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 година”, която през 2013 г. беше преиздадена, както и в новоиздадената през 2013 г. книга „Етническото прочистване на българите в Източна и Западна Тракия и Мала Азия (1903–1913–1923)” на Стоян Райчевски.

Акад. Любомир Милетич е свидетел на Балканската война и последвалите я събития. Лично придружава членовете на международната комисия, финансирана от американския филантроп Андрю Карнеги, която идва на Балканите и подготвя Доклад на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни (известен като Карнегиевата анкета). В предговора към „Разорението на тракийските българи през 1913 година”, която подготвя за печат през 1915 г., той пише:

„Тук излагам резултатите от тая своя  л и ч н а  а н к е т а  в ъ р х у  р а з о р е н и е т о  н а  т р а к и й с к и т е  б ъ л г а р и. Изложението си придружавам и с част от фотографическите снимки на лица и местности, които направих през време на пътуването си...

Написах  т а з и  к н и г а като принос към подробната история на великите събития от 1912–1913 година. Доводите си подкрепям с многобройни цитати от разкази на съвременници и повечето непосредствени участници и очевидци, които сам лично можах да разпитам. Всички данни проверих от разни страни и затова спокойно мога да кажа, че  т е  с ъ д ъ р ж а т  с ъ щ а т а  и с т и н а.”18

Във въведението си към книгата „Етническото прочистване на българите в Източна и Западна Тракия и Мала Азия (1903–1913–1923)” Стоян Райчевски уточнява, че след въвеждащата студия в книгата следват няколко раздела с автентични документи: два от тях представляват дипломатически документи, съставяни от българските представители в Одрин и Цариград, за разорението на българските селища в Източна Тракия във връзка с Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. и след това, както и за принудителното изселване на българското население от Мала Азия през 1914 г. По-нататък авторът посочва:

„Вторият и четвъртият раздел съдържат сведения от бежанците, съответно от Източна Тракия през 1913 г. и от Западна Тракия през 1920–1923 г., записани собственоръчно от тях самите или диктувани на местните чиновници през 1924 г., когато се провежда анкета за установяване на заграбените им имоти и имущества в родните места, откъдето са били прогонени насила. Тези документи се публикуват за първи път...”19

Пропуснах да отбележа по-горе, че в „книгата” на Салих Бозов също има фотографии – портретни снимки на хората, които са били анкетирани, на надгробен камък от Сивинското гробище, на част от Тъмръшкото землище, на джамията в с. Трън с три шерефета, на Саръ Баба теке, на Колачевата къща в с. Юрпек, на Агушевия конак, на Сепет кьопрю и на части от карти, включително и (!) „Диалектологична на Родопските говори по проф. Д-р Любомир Милетич”. Исмен Реджепов също претендира за илюстративен материал, който озаглавява така – „Родопската трагедия в снимки и факти”. Следват снимки на църква, на паметна плоча на двама райковци (строители на църкви), на надгробна плоча от Тъмръш и... рисунки, за които авторът уточнява: „Репродукциите са изпълнени от водни-падчанина Антон Асенов – Художника по идея на разказаното в тази книгата и чутите от него спомени.”20.

Излишно е да уточнявам какво може да видите на снимките, направени собственоръчно от акад. Любомир Милетич при обиколките му из разорените български землища и публикувани в книгата му заедно със снимки на бежанци, градове и местности от региона, както и на снимките, направени от комисията, изготвила Карнегиевата анкета, и публикувани в книгата на Стоян Райчевски заедно с други снимки от онова време и факсимилета на най-различни документи (резолюция от многохиляден митинг в Пловдив например, заявление на бежанци до министъра на външните работи, запитване на министър-председателя от бежанци, молба от вдовици бежанки и др.).

Поломен от видяното, акад. Любомир Милетич, възкликва:

„...Т р а к и й с к и я т  б ъ л г а р с к и  п о г р о м  н я м а  с е б е р а в е н  в  н о в а т а  н и  м ъ ч е н и ч е с к а  и с т о р и я.”21

Сто години по-късно Стоян Райчевски, запознал се със стотици тогавашни документи, заявява:

„Когато отбелязваме стогодишнината от Балканската война (1912–1913 г.) и правим равносметка от дистанцията на времето за огромните жертви, дадени от българския народ в тази освободителна за останали по силата на Берлинския договор от 1878 г. в пределите на османската държава наши сънародници в Македония и Тракия, не може да не заклеймим най-тежкото престъпление срещу човечеството в началото на ХХ век – етническото прочистване на българите от Източна Тракия през 1913 г., осъществено с огън и меч – с насилия, убийства и палежи, от редовната турска войска и башибозука в грубо погазване на Лондонския мирен договор, определил границата между Турция и България по линията Мидос – Енос, призната и потвърдена от всички велики сили като окончателна.”22

Всеки сам решава на какво да вярва – на документални свидетелства или на пасквили.

Четвърто уточнение. Посъбрала печален опит със съвременните изобретатели на „нови прочити” на историята, ще добавя автентичните свидетелства и на един чужденец, все още неизвестен за широката публика. Става дума за Владимир Сиз, чешки журналист, публицист, писател и историк, един от 94-мата чужди журналисти, командировани в България през 1912 г., в самото навечерие на Балканската война, военен кореспондент на пражкия вестник „Народни листи”, и книгите му „От бойните полета на България. Впечатления на военния кореспондент” (Прага, 1913 г.) и „Критичните дни на България. Дневник на военния кореспондент – 1913 г.” (Прага, 1914 г.).

В България на български език дневникът на Владимир Сиз излиза през 2005 г. (забележете – 90 години след нейното издаване в Прага!). Тя представлява низ от впечатления, бележки и размисли за това, което Владимир Сиз е наблюдавал в България него време. Втората му книга „От бойните полета на България. Впечатления на военния кореспондент” се появи в България на български език през 2012 г. (забележете – 100 години след нейното издаване в Прага!). В нея са събрани репортажите на Владимир Сиз най-вече от фронтовете на Балканската война. И в двете книги са илюстрирани със снимки, правени от автора или (с автора) от други хора.

Как един чужденец, непосредствен наблюдател на събитията, тълкува причините за избухването на Балканската война и какъв според него е нейният характер спрямо българското население, останало в рамките на османската държава? В статията си „Преди мобилизацията” той твърди, че войната няма как да бъде избегната:

„Никой не се съмняваше в нейната необходимост и неизбежност. Знаеше се, че е необходима преди всичко в интерес на балканските народи. Сърби и българи вече не можеха да търпят издевателствата над тяхното население или кръвните им братя в Македония. И ако християнска Европа все още издигаше лозунгите на Бисмарк, че за „някакви си” 40 000 християни, убити от Турция, не трябва да се държи сметка, то малките балкански държави бяха на друго мнение. Войната беше необходима и в интерес на мира на Балканите и оттам за цяла Европа. Македония, тази страна с вечна анархия, насилия и преврати трябваше да бъде освободена, за да не се обезпокояват напразно съседните държави. В интерес на всяка една от тях беше в нейните съседи да владее мир и порядък. Тъй като турците не само не бях съгласни с този ред, но се опитваха някак да извършат изискваните и нужни от и за Европа реформи, те не само не решаваха, а още повече задълбочаваха анархията на Балканите. Беше необходимо да се появи някой „външен фактор”, който да „даде урок” на турците относно техните задължения към поданиците им. Освен това населението в съседните царства беше принудено да живее вечно в крайно напрежение, усилвано постоянно от нови и все по-тревожни съобщения за насилия и притеснения в непосредствена близост с хората от тяхната кръв и вяра.”23

Колкото до самата война... Ето неговите думи, плод на непосредствените му впечатления. Без коментар...

„Побеждавани след всяка своя крачка, турците напускаха полесражението, оставяйки след себе си опустошения, смърт и изгорени села. Българските войски, където и да отидеха, намираха само опожарени места, обезобразени трупове, умиращи селяни, опустошени градини и ниви и разграбени църкви.”24

И по-нататък...

„Трябва да се видят труповете с отрязани носове, уши, езици, трябва да се видят бременните жени с разпорени кореми и плодът, забоден върху гърдите им, трябва да се видят изнасилените деца, старците с разбити черепи и с разкъсана кожа на гърба и чак тогава да се разбере какви са чувствата в душата на всеки българин, който трябваше да броди сред потоци от пролята невинна кръв...”25

И по-нататък...

„А ако не беше бързата намеса на победните български войници, щеше да бъде унищожено цялото население. Бягащите турци нямаха много време, за да покажат „своята храброст” пред безпомощното население. Друго щеше да бъде, ако българите имаха повече кавалерия, за да противостои на редица злодеяния на башибозуците, та дори и затова да ги разстрелват на местопрестъплението.”26

Владимир Сиз, пражанин, журналист, военен кореспондент, обикновен човек, човек с неподкупна съвест, свидетел на всичко, за което пише, в предговора към следващата си книга „Критичните дни на България. Дневник на военния кореспондент – 1913 г.” заявява, че я посвещава на българския войник:

„Селиолу, Петра, Лозенград, Бунар Хисар, Люлебургас, Чорлю, Дедеагач, Булаир, Одрин, Криволак, Кочани, Китка, Султан тепе, Черни връх, Ангиста, Кукуш, Дойран, Пехчево...

Безпримерен героизъм, безгранична жертвоготовност, високи идеали за правдата и истината, гореща любов към Отечеството и свободата – това увековечава тези имена.

Не бих могъл по друг начин да изразя възхищението и обичта си към българския войник, този Ян Хус на Балканите, затова му посвещавам тази книга.”27

Бих искала да попитам Салих Бозов и Никола Чуралски, Ахмед Доган, както и членовете на ЕИ „Помак” защо Владимир Сиз посвещава втората си книга именно на българския войник? Въпросът е риторичен...

Пето уточнение. То също е във връзка с „новите прочити” на българската история от домораслите ни историци.

Ако по-внимателно се вгледаме във всичките „нови прочити” на историята, ще се убедим твърде скоро, че това всъщност са „стари прочити” – толкова стари, колкото самата история. Когато османците завладяват територии, разделят поробеното население, за да го владеят – според всеизвестното правило: „Разделяй и владей!” Затова главно ислямизират насила част от него. (Това не значи, че е нямало и доброволни изменници спрямо вярата – нагаждачи винаги и навсякъде ще се намерят!). Защо една част? Много просто! Защото ако всички са правоверни, кой ще им работи ангария, кой ще пълни хазната им, как ще се обновява със свежа кръв еничарският им корпус? Да продължавам ли?...

Впоследствие това насилствено деяние – помохамеданчването! – им идва дюшеш и за други нещица. При Баташкото клане от 1976 г. например... Колко по-удобно е вече да го представиш не като деяние на османската власт, а като междуселищна вражда на българи с различни вероизповедания, от което разделението между българите се разраства неимоверно.

Правилото „Разделяй и владей!” има различни „приложения” в практиката. Едно е общото – че след всяко злодеяние османските властници просто са измивали ръцете си чрез другите. Веднъж са противопоставяли българи срещу българи, както е в случая с Баташкото клане. Друг път... От цитираните по-горе думи на Джъстин Маккарти във връзка с клането в Бояджик и другите погроми в България през 1876 г. разбираме, че понякога това са били черкезите или някакви „въоръжени турски елементи”11. От изложението на архимандрит Мелетий от 24 януари 1904 г. до екзарха в Цариград (Истанбул) за положението на българското население в Лозенградско след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. (известно като „Кървавият рапорт” на архимандрит Мелетий) научаваме, че понякога това са били арнаутите. Между другото самият архимандрит Мелетий неколкократно подчертава, че вината е изцяло на турското правителство, а не на арнаутите.

От „Кървавия рапорт” на Мелетий научаваме и нещо друго, почти невероятно:

„Чак когато всичко се опустошило; когато Раклица, Курията, Дерекьой, Коево и пр. се обърнали вече на пепелища, без жива душа, когато кръвта на мъченически загиналите в обърнатите на касапница български села позасъхнала, тогава чак властта отива в с. Раклица и др. Но, уви, не за да даде помощ, а да състави акт, в който да изтръгне признание от останалите селяни, че селото е изгорено от комитите, подписването на които актове селяните дързостно отхвърлили, като заявили, че те знаят имената на злосторниците, които са войници и турци от околните села.”28

Разбирате ли? Османците са се опитвали да фалшифицират фактите дори когато нещата все още са се случвали непосредствено, пред очите на хората!

В книгата „Разорението на тракийските българи от 1913 година” и акад. Любомир Милетич говори за изопачавания на истината, в които жертвите на деянията са били представяни пред света като вършители на деянията:

„...А в туй време, когато се извършваха над злощастното наше население в Македония и Тракия най-големите жестокости от страна на освирепелите ни неприятели, в чужбина се сипеха върху България безчет хули, че уж българите извършили тия жестокости. Дълбоко покъртен от тракийското небивало народно нещастие, а не по-малко възмутен  и от реченото изопачаване на истината, почнах да събирам данни за насилия над мирното българско население...”29

В дневника си Владимир Сиз е отбелязал същото:

„Известно е, че през време на войната със съюзниците България беше отлъчена от света и че не получи достъп до форума на Европа, който да изслуша гласовете, преди да наложи своя съд над воюващите страни. Никой в Европа, следователно и у нас, не знаеше какво беше положението по това време в София, докато Белград  и Атина заливаха европейската общност с неблагоприятни за България известия.”30

Тъкмо заради истината, която европейците трябва да знаят, преди да съдят когото и да е, Владимир Сиз предлага на читателите своя дневник, който макар и частично, но от първа ръка предава случвалото се в България него време. Той е сигурен че поне „...чешкият читател ще прочете за това, за което нищо не знаеше, което умишлено беше премълчавано от печата или беше изопачено така, че нямаше нищо общо с действителността.”31

Излишно е да си мечтаем според мен, че някога Турция ще извади документи, доказващи например насилственото ислямизиране на поробените християни по време на Османската империя или документи за всичките зверства, издевателства и погроми над поробените народи, извършвани от османската власт. Има ли на света държава, която би се гордяла с подобни деяния, за да ги документира? И ако Османската империя ги е документирала (знам ли – за времето си и в рамките на империята подобни деяния може да са минавали за подвиг, да са се смятали за заслуги към властта и да са носели облаги, защо тогава да не се документират и награждават!...), то би ли си позволила Турция в наше време да ги показва? Та нали все пак живеем в ХХІ век и днес това би било самоубийствен самокромпомат! А не компромати са й нужни днес на Турция. Напротив, напротив... За какво, мислите, пробутват на Балканите, на Европа и света сладникавини от рода на филма „Великолепният век”?...

Същевременно... Четейки Кървавия рапорт на Мелетий, се попитах: след като османските архиви най-после са отворени за учените (в това число и за наши учени!), то какви точно документи им се дават: документи, които отразяват автентичната истина и фактите, или документи фалшификати, правени дори когато събитията все още са протичали?

* * *

Честването на 100-годишнината от Балканската война – двете гледни точки на патриотизма.

Всъщност във формулираната по този начин тема има уловка, която не се забелязва на пръв поглед. Няма две гледни точки на патриотизма. Защото макар и да пледираш, че си по-голям патриот от патриотите, че милееш повече от всички за България и за благото на България, нима си патриот, ако смяташ, че Балканската война не е освободителна спрямо българите, населяващи него време българските землища, останали под османска власт, независимо дали тези българи са били християни или изповядващи исляма?

В „книгата” си „В името на... името” Салих Бозов говори за „родопски мюсюлмани”32, без да уточнява етническата им принадлежност. Интересно какви точно по народност са те – българи, турци или гърци? Коя е тяхната родина? Питам, независимо от това към кой етнос принадлежи самият Салих Бозов и коя е неговата родина, защото от отговора на този въпрос ще се разбере дали за родопчани Балканската война е освободителна или не.

В сборника „Турците в България” наред с данни за юруци, татари и гагаузи има статия и за „помаците”, в която по всевъзможни начини се налага мнението, че това не са потомци на ислямизирани българи, а някакъв неидентифициран все още етнос, който на Балканите бил наричан по разному и който, според както се твърди в различните балкански страни, имал различен произход. Салих Бозов, Исмен Реджепов и „юнаците” от ЕИ „Помак” споделят това мнение.

Според Карнегиевата анкета, публикувана през юли 1914 г. във Вашингтон, Македония и Беломорска Тракия (в това число и Родопите!) са били населени с българи и тъкмо българите са били преобладаващият етнос там. А членовете на разследващата международна комисия съвсем не са случайни люде и повечето съвсем не са се славели като защитници и приятели на България. Австроунгарецът Йозеф Редлих е професор по държавно право във Виенския университет. Валтер Шюкинг от Германия е професор по право в Марбургския университет. Англичанинът Франсис Хърст, е редактор на „Икономист“. Сънародникът му Хенри Брейлсфорд работи като журналист. Има и двама французи, от които барон д` Естурнел дьо Констан е сенатор, а Жюстен Годар – депутат от Камарата на представителите. Историкът Павел Милюков от Русия е член на Държавната дума, американецът Самюъл Дътън работи в Колумбийския университет. Тъкмо благодарение на техния доклад част от Родопите, а така също и на Странджа, Пирин и поречието на Струма след Балканските войни се присъединяват към България. Нещо повече – този доклад легитимира пред света историческите основания на българите спрямо техните си територии. Достатъчно е да се види етническата карта на региона, изготвена от тази комисия, за да млъкнат най-после клеветниците на България. Най-вече защото ще се уверят, че България е единствената страна на Балканите, която вследствие на войните освен всичко друго губи и свои територии.

За сведение на Салих Бозов, Исмен Реджепов и членовете на ЕИ „Помак”, на кърджалийските общинари от ДПС и Ахмед Доган, заключението в Карнегиевата анкета е, че по време на Балканските войни само българската войска не е извършвала жестокости над мирното население. Това заключение напълно съвпада с наблюденията на непосредствения участник във военните събития Владимир Сиз.

И така, ако в Родопите по това време, а и много преди него, са живели българи, а някой гражданин на България, чиято родина е България, твърди днес, че Балканската война не е освободителна за тях, дали той е български патриот? Не, не е! Защото е на страната на онази страна, която смята Балканската война за завоевателна. А как наричат подобен род хора в родината им? Наричат ги предатели. Просто и ясно. Страната, чиято страна вземат, не е тяхна родина. Така че няма как да бъдат и нейни патриоти. Тъкмо такива хора наричам аз души без отечество...

(Не съм съвсем сигурна, но вероятно тук някъде също можем да търсим днес междата в сърцето, бележеща разликата между насила ислямизираните някога българи и онези българи, които доброволно – заради облаги или от страх – са приемали исляма.)

* * *

През 1939 г. излиза книгата „Низ ужаса на пламъците”, която също повествува за събитията от 1913 г. Авторът й Никола З. Шумарев е от с. Булгаркьой, известно с това, че на 7 юли 1913 г. турски аскер събира мъжете му и ги избива, след което го опожарява. Оцелелите са отвлечени и отведени в Кешан, после – в Галиполи. Впоследствие някои от тях идват в България. Сред тях е и Никола З. Шумарев, бил по това време ученик в четвърто отделение. Книгата му представлява документален разказ за случилото се с булгаркьойци. В нея попаднах на покъртителен епизод – толкова неочакван, че няколко пъти го четох, докато осъзная, че е истина. Докато турските войници с бежанската колона се придвижват към Кешан, една от бежанките вижда млад турчин, криещ в шепа лицето си, и го пита:

Защо, момко, плачеш? Когато ний не трябва да млъкнем, че всичко изгубихме, а ний самите не знаем къде отиваме.

 Всекиму на ваше място биха изсъхнали сълзите, бабо. Аз плача, загдето съм безсилен и не мога нищо да ви помогна. Защо са тия войни?... А ако без тях не може, то какво сте извършили вий, цивилното население, жените и децата, та ви подлагат на нечовешки страдания?

Бояджийката не отговори нищо.”33

И осъзнах, че това не е измислен епизод, след написването на който авторът доволно е протривал ръце: „Как само ми дойде наум!” Това е една от картините на самия живот. Дори би могла да остане незабелязана. И това е най-потресаващото... Тогава си спомних завета на тракийци: „Не забравяйте, но не отмъщавайте!”, и разбрах неговата сурова правда. Наистина: не отмъщавайте! Защото възмездието не върви по пътищата на човека, а следва своите пътища и неотменно настига тези, за които е предназначено. Злото само себе си убива. Но и не забравяйте! За да не ви манипулират отново и отново! За да не се повтаря повече всичко това!

Жертвите в една война заслужават почит. Всички жертви. Не само невинните. Но невинните особено. Неслучайно Димчо Дебелянов, един от участниците в Балканската война като обикновен български войник, а по-късно и в Първата световна война, в която загива като подпоручик, пише зашеметяващия стих: „Мъртвият не ни е враг.”34

Наистина, мъртвият не ни е враг. Време е да простим на всички мъртви. Време е да се смирим пред смъртта. Нека душите ни останат чисти, както останаха чисти душите на нашите предци дори когато минаваха през ада.

Използвана литература

  1. Из встъпителните думи на председателя на ЕИ „Помак” Ефрем Моллов по време на първата пресконференция на института на 15 октомври 2012 г. в София прес.

Всички цитати от документи и издания на ЕИ „Помак” тук и по-нататък са цитирани с грешките в оригинала, според както са публикувани; подчертаните думи и изрази в тях са на авторите.

  1. Исмен Реджепов. „Балканските войни в Родопите 1912–1913”. Издава Европейски институт ПОМАК, Смолян, 2012 г., стр. 49.
  2. Пак там, стр. 71.
  3. Пак там, стр. 132.
  4. Евробългарски Зяпач (разпознаваем псевдоним на Лизбет Любенова). „Голямото зяпане”. – Във: форум „БГ Наука” на сп. „Българска наука” (http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=14492); сп. „Минало”, бр. 1, 2013 г.
  5. Вж. сайта на ЕИ „Помак” от 15.10.2012 (http://eipomak.eu/?tag).
  6. Вж.: Mediapool.bg от 04.11.2012 (http://www.mediapool.bg/ahmed-dogan-balkanskata-voina-e-i-voina-za-etnichesko-prochistvane-news199159.html).
  7. Пак там.
  8. Салих Бозов. „В името на името”. София, 2005 г., стр. 4.
  9. Александър П. Маринов. „За една поръчкова книга, която провокира към образа и разваляне на „комшулука”. Отворено писмо до Салих Бозов, гр. Мадан, автор на книгата „В името на... името”. – Във: в. „Отзвук”, Смолян, 19 октомври 2012 г. (http://www.otzvuk.net/news/za-edna-porachkova-kniga-koyato-provokira-kam-omraza-i-razva).
  10. Доц. Георги Митринов. „Историята на Балканската война в Родопите според писанията на „историка” Салих Бозов”. – Във: сп. „Родопи”, Смолян, бр. 3–4, май-август 2013 г.
  11. Джъстин Маккарти. „Смърт и изгнание. Етническо прочистване на османските мюсюлмани (1821–1922)”. Изд. „Галик”, София, 2010 г., стр. 10.
  12. Пак там, стр. 77–78.
  13. Пак там, стр. 12.
  14. „Положението на българския народ под турско робство”. Документи и материали. София, 1953 г., стр. 83–84.
  15. Ст.н.с. д-р Йоанна Списаревска. „Положението на българския народ през последните десетилетия на XVII в. в неиздадени писма и релации на изтъкнати католически дейци”. – Във: „Известия на държавните архиви”, т. 52, 1986 г., стр. 387–406.
  16. Исмен Реджепов. „Балканските войни в Родопите 1912–1913”..., стр. 58.
  17. Любомир Милетич. „Разорението на тракийските българи през 1913 година”. Изд. „Захарий Стоянов, София, 1913 г., стр. 28.
  18. Стоян Райчевски. „Етническото прочистване на българите в Източна и Западна Тракия и Мала Азия (1903–1913–1923)”. Изд. „Захарий Стоянов, София, 1913 г., стр. 8.
  19. Исмен Реджепов. „Балканските войни в Родопите 1912–1913”..., стр. 145.
  20. Любомир Милетич. „Разорението на тракийските българи през 1913 година”..., стр. 27.
  21. Стоян Райчевски. „Етническото прочистване на българите в Източна и Западна Тракия и Мала Азия (1903–1913–1923)”..., стр. 7.
  22. Владимир Сиз. „От бойните полета на България. Впечатления на военния кореспондент”. Изд. „Хайни”, София, 2012 г., стр. 13–14.
  23. Пак там, стр. 49.
  24. Пак там, стр. 49–50.
  25. Пак там, стр. 50.
  26. Владимир Сиз. „Критичните дни на България. Дневник на военния кореспондент – 1913 г.”. София, 2005 г., стр. 23.
  27. Стоян Райчевски. „Етническото прочистване на българите в Източна и Западна Тракия и Мала Азия (1903–1913–1923)”..., стр. 144.
  28. Любомир Милетич. „Разорението на тракийските българи през 1913 година”..., стр. 27.
  29. Владимир Сиз. „Критичните дни на България. Дневник на военния кореспондент” – 1913 г.”. София, 2005 г., стр. 23.
  30. Пак там.
  31. Салих Бозов. „В името на името”..., стр. 8 и нататък.
  32. Никола З. Шумарев. „Низ ужаса на пламъците” (Ехо от родовата памет). Изд. „Макро студио”, София, 2010 г., стр. 74.
  33. Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Димитър Бояджиев. „Стихотворения”. Изд. „Български писател”, София, 1973 г., стр. 78.

Д-р Елена Алекова

Източник: kardjali.bgvesti.net

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини