Търновската Конституция поставила основите на българската държавност

1879 година. Старата българска столица Велико Търново. Едно историческо събитие – поставят основите на българската държавност. Създадена е първата Конституция - акт, който определя бъдещето на страната.

Проверката ни, извършена с помощта на Google Pinpoint, установи, че началото на процеса е поставено със свикването на Учредителното събрание, което заседава между 10 февруари и 16 април. Период от малко над два месеца, но достатъчен да постави началото на българския парламентаризъм след Освобождението от османска власт. Провеждането му е пряко следствие от края на Руско-турската война (1877–1878) и възстановяването на държавността.

Според различни исторически справки в него участват 231 народни представители. Сред тях е и Видинският митрополит Антим I – избран през 1872 година за първия български екзарх. Целта на свикването им е написването на основния закон на Княжество България. В следващите редове ще се спрем на някой от важните дати в периода на Учредителното събрание. 

10 февруари 1879 година. Сградата на бившия турски конак в Търново, дело на прочутия майстор Кольо Фичето, събира елитът на тогавашната българска нация. В депутатския списък влизат представителите на интелигенцията – учители, лекари, адвокати, публицисти. Над половината владеят френски език, а останалите други езици. Толкова са и тези народни представители, които заемат и постове в администрацията на Временното руско управление. В залата са и представители на държави, подписали Берлинския договор.

Пред събралите се в залата депутати, императорският руски комисар в страната княз Александър Дондуков-Корсаков извършва и официалното тържествено откриване. Още в уводните си думи подчертава значението на историческия момент, като заявява: „…от вашите трудове ще зависи бъдещето на отечеството ви“. Речта му днес четем в сборника със стенограми и решения: „Протоколите на Учредителното Българско Народно събрание в Търново - 1879“. Там откриваме още от думите, с които поставя фокус върху отговорността на депутатите: „От вашите трудове ще зависи бъдещето на отечеството ви“ и подчертава ролята на закона: „Вие трябва да създадете закони, които да осигурят ред и благоденствие… Да се утвърдят правата и свободите на гражданите“, като поставя и акцент на важността на решенията и в международен план: „Целият свят гледа с внимание към вашето дело.“ С това е поставено началото на Учредителното събрание.

14 февруари 1879 година. Четири дни след откриването се провежда и първото заседание. На него управляващият отдела по правосъдието Лукиянов, пълномощник на императорския комисар, отправя покана към Антим I да заеме мястото на привременен председател с привременни подпредседател и секретари до избирането на Постоянно бюро.

22 февруари 1879 година. Малко повече седмица след поканата идва и първият депутатски вот с който се избира Постоянно бюро с окончателен резултат: Антим I– 51 гласа, Варненско-Преславски Симеон – 45, епископ Климент – 43, Драган Цанков – 28, Петко Каравелов – 18, Марко Балабанов – 19. Макар правилникът да предвижда ново гласуване, депутатите избират друг подход, водени от уважение и признателност към духовния авторитет на Антим I. Така в протоколите е записано:, „но повдигнато от чувство на голяма признателност към многострадавшия старец и народен пастир. Негово Блаженство Антим Видинскаго, Събранието единодушно го прогласи за свой председател…“.

С това решение Антим I застава начело на събранието, с което първата задача е изпълнена. В протокола от това заседание се отбелязва и момента, в който видинският тогава митрополит заема позицията с думите: „Негово Блаженство зае мястото на председателя. Обяви заседанието открито и каза, „че сичкий образован свят си е обърнал очите към нас и че успехът на делото, за което сме се събрали, зависи от политическата мъдрост, която ще покажем“”. Думи, които съдържат в себе си ключови послания, чувство за историческа отговорност и призив към разум и политическа зрялост.  

В ръководството влиза и Тодор Икономов като „секретар“. Длъжността му отрежда ключова роля в документирането на заседанията и в съхраняването на самите протоколи. 

Дни след този вот работата започва по същество.

7 март 1879 година. Учредителното събрание избира специална комисия от 15 души, която да изработи проект на Конституция. В нейния състав влизат утвърдени обществени и политически фигури като Марко Балабанов, Драган Цанков, Константин Стоилов, Тодор Икономов и Илия Цанов. След приключване на своята работа комисията изготвя официален доклад, в който описва принципите и насоките на бъдещия основен закон.

21 март 1879 година. Докладът на комисията е представен на депутатите.

 „Показването и  мотивирането на основните начала, на които трябва да бъде изградена в една Конституция, е дело, само по себе си научно-философическо. Но то прекрачва изведнъж границата на теорията и стъпва на реална почва, щом се вземе думата й в конкретното значение, в значението на: правила, главни постановления и учреждения, които трябва да съдържа една Конституция“, е написано в първите му редове. 

В текста Комисията обръща внимание и на представителното управление: „Народът трябва да участва в управлението чрез свои представители, които да изразяват неговата воля и интереси.“, а в заключение се посочва: „Всяко управление трябва да се основава на закон, защото само така може да се осигури справедливост и ред в обществото... Необходимо е да се установи ред в управлението, като се определят ясно правата и задълженията на властите, за да се избегне произволът“.

Като извод може да се направи, че рапортът на комисията представя една ясна и последователна визия за бъдещата българска държава – такава, която съчетава свобода и ред, гарантира права и поставя народа в центъра на управлението.

Текстът предизвиква много спорове в залата, затова депутатите го отхвърлят и започва обсъждане на проекта на Конституцията член по член. 

Връщаме се седмица назад - 14 март 1879 година. По време на заседанието се четат и телеграми, изпратени от населението до събранието. До решението се стига след предложение на Петко Каравелов. Първата прочетена е до председателя Антим І. Изпратена е от Видин и гласи: „Видинското население, като тържествува днес Императорския Российский празник и Деня на освобождението на целий Българский народ, поздравява чрез Ваше Блаженство всичките български представители, които са събрани днес в Търново, за да турят здрава основа на народното нравствено, умствено и материално подобрение. Съобщете това, Ваше Блаженство, на представителите предварително, като изразите чувствата ни към Негово Сиятелство императорския комисар.“

Неслучайно именно от Видин идват телеграми. Антим I е неразривно свързан с крайдунавския град, в който утвърждава своя авторитет като духовен водач и общественик, но и една от ключовите фигури в борбата за църковна независимост.

1872 е годината, в която е избран за първи български екзарх – събитие с огромно значение за утвърждаването на самостоятелната Българска екзархия. Като екзарх Антим Iзащитава правата на българите в Османската империя и подкрепя националната кауза, което води до отстраняването му от поста пет години по-късно - през 1877 година. След Освобождението се установява във Видин, където като митрополит се превръща в една от най-авторитетните фигури. В крайдунавския град  подкрепя развитието на образованието и утвърждаването на българската духовност, като насърчава училищната дейност и работи за укрепване на националното самосъзнание. Там, след смъртта му през 1888 година, е изграден мавзолей, който и днес пази паметта за неговото дело. На това място ежегодно местни жители, политици, общественици и гости на града и до днес отдават почит. 

Натрупаният авторитет на духовен водач и общественик извежда Антим I и на политическата сцена.  Най-ключовата му роля е тази на председател на Учредителното събрание в един от най-важните моменти за българската държавност. Макар да не е сред най-активните оратори, неговото присъствие гарантира реда и авторитета на институцията, а думите му, че „сичкий образован свят си е обърнал очите към нас“, ясно подчертават отговорността на депутатите пред историята.

И отново поглед към март на 1879 година. Тогава е началото на етапа, в който работата на Учредителното събрание навлиза в най-напрегнатата си фаза, а обсъжданията прерастват в реални политически сблъсъци. Очертават две основни групи – от една страна стоят привържениците на по-широки свободи и по-активно участие на народа в управлението, а от друга – защитниците на по-силна централна власт, които търсят стабилност и ред в новоизграждащата се държава. Разногласията се концентрират около въпроса за правомощията на княза – дали той да има водеща роля или да бъде ограничен от Народното събрание. Споровете обхващат още избирателното право, свободата на словото и мястото на местното самоуправление. Атмосферата в залата е напрегната, а дебатите – често емоционални, което показва не само липсата на утвърдена парламентарна практика, но и силното усещане за историческа отговорност пред бъдещето на държавата. 

С напредване на времето дебатите започват да се концентрират върху практическото изграждане на държавния ред. В самите протоколи ясно личи стремежът към въвеждане на устойчиви правила, като се подчертава необходимостта „да се установи ред в управлението“. В този етап на работа депутатите все по-често търсят баланс между различните позиции. В рапорта на Комисията се откроява разбирането, че: „..Конституцията трябва да бъде съобразена с условията на живота и степента на развитие на народа…“ . Паралелно с това се засилва и вниманието към правата на гражданите и ролята на закона. В документите се подчертава, че „само законът може да бъде истинска гаранция за правата и сигурността на гражданите“. 

До началото на април работата на събранието навлиза в заключителната си фаза. Основните принципи са изяснени, а усилията са насочени към тяхното окончателно формулиране. В този процес ясно се откроява и разбирането, че демокрацията не е еднократен акт, а продължителен процес, в който „самоуправлението трябва да бъде училище за народа“ . Именно тази идея придава по-дълбок смисъл на приетите решения и подготвя основата за бъдещото развитие на българската държава. Така, след седмици на напрегнати обсъждания, търсене на баланс и постепенно оформяне на текстовете, Учредителното събрание се приближава към своя решаващ момент - денят, в който всички усилия трябва да се превърнат в единен документ.

16 април 1879 година. Денят на изпълнената мисия на Учредителното събрание – приемането на първата българска Конституция. На този ден председателят Антим I обявява окончателното утвърждаване на основния закон. В препълнената зала, при изправени на крака народни представители, той се обръща към депутатите и завършва словото си с думи, които обобщават значението на извършеното дело: 

„Слава Богу! Свършихме делото, за което бяхме повикани. Станаха някои неспоразумения, но то се разумява от само себе си. Нашето събрание беше като кораб изложен на бури; слава Богу, този кораб достигна пристанището. Можем да кажем, че направихме закони от народа за народа, и да сключим с църковната молитва: „Благодать Господа Нашето Иисуса Христа, любь Бога и Отца и причастие Света го Духа, буди со всеми нами, за да ни вразумява, наставлява и ръководи в конституционний живот. Амин.“

Приемането на Търновската конституция предизвиква сериозен интерес извън пределите на България. Още в хода на Учредителното събрание става ясно, че решенията на депутатите се наблюдават внимателно от европейските държави. Още в началото на заседанията Александър Дондуков-Корсаков подчертава: „сичкий образован свят си е обърнал очите към нас“ – израз, който ясно показва международното значение на събитието.

В този контекст новият основен закон прави впечатление със своя напредничав характер и с широкия обхват на права, които предоставя на гражданите. В рапорта на Комисията се подчертава, че „само законът може да бъде истинска гаранция за правата и сигурността на гражданите“ , което поставя България в редицата на държавите, стремящи се към изграждане на правова система.

Именно тези принципи правят силно впечатление на външните наблюдатели. От една страна, те се възприемат като знак за бързо ориентиране на България към модерните европейски модели на управление. От друга, пораждат и известни опасения. В самия документ се признава, че „свободата има своите естествени граници“, тъй като прекомерната ѝ широта може да доведе до „безредие и разстройство в обществото“. Този баланс между свобода и ред е сред най-внимателно следените аспекти от международната общност.

С всичко изброено приемането на Конституцията поставя България на пътя на изграждане на държава, основана на законност и участие на гражданите. Макар реакциите отвън да не са еднозначни, едно е ясно – новата държава заявява своето място в Европа и демонстрира стремеж към самостоятелно развитие, съобразено както с вътрешните нужди, така и с изискванията на времето.

Търновската конституция от 1879 година поставя началото, но не остава последната дума в българската държавност. Годините написването й показва, че основният закон не е нещо неподвижно – той се променя заедно с обществото, понякога под натиска на политически кризи, друг път в търсене на нова посока. България преминава през различни модели на управление, но идеята за държава, основана на закон и участие на гражданите, не изчезва.

Днес действащата Конституция на Република България е приета на 12 юли 1991 година от 7-ото Велико народно събрание. За изминалите 35 години тя е променяна частично от обикновено Народно събрание. Някои от измененията ограничават правомощията и засилват отчетността в съдебната власт, други адаптират основния закон към членството на държавата в Европейския съюз. 

Ето някои от измененията:

►2003 година носи първите сериозни промени в съдебната власт. Измененията са обнародвани в „Държавен вестник“, бр. 85. С новите текстове се поставя началото на ограничаване на имунитетите и по-голям контрол върху магистратите в съдебната власт.

►2005 година Конституцията се адаптира към бъдещото членство на страната в Европейския съюз. Промените, обнародвани в „Държавен вестник“,бр. 18, създават конституционна основа за членството на България в ЕС.

►2006 година се създава инспекторат и отчетност в съдебната система. Измененията са обнародвани в 27 брой на „Държавен вестник“, а в Конституцията е вписано, че инспекторатът проверява дейността на органите на съдебната власт.

►Година по-късно, през 2007-а се приемат допълнения след членството в Европейския съюз, като това са по-скоро технически изменения, но излизат в брой 12 на „Държавен вестник“ 

►През 2015 година се приема ключова съдебна реформа. Разделянето на Висшия съдебен съвет на съдийска и прокурорска колегия са обнародвани в брой 100 на „Държавен вестник“.

►Седем години по-късно, през 2023-а, са приети най-мащабните промени, които засягат прокуратурата, служебната и изпълнителната власт. От тогава президентът назначава служебно правителство измежду лица, определени със закон, а лице с двойно гражданство може да бъде народен представител или министър. Тези промени стават факт с излизането на брой 106 на „Държавен вестник“.

Изводът от всичко е, че днес Конституцията от 1991 година носи белезите на своето време, но в нея ясно отекват и първите принципи, поставени в Търново – като напомняне откъде започва всичко.