Решението да се влезе във война е опасен залог, че силата може да постигне това, което дипломацията не можа – и вероятно ще докара неприятности на президента през ноември
Миналия декември американският министър на отбраната Пийт Хегсет представи стратегията за национална отбрана на сегашната администрация, като заяви, че президентът Доналд Тръмп е истинският наследник на стратегията на бившия президент Роналд Рейгън за мир чрез сила.
Ключова част от тази стратегия, според Хегсет, е доктрината на Уайнбъргър, която определя принципите за това кога и как САЩ да използват военна сила. Той заяви, че операция „Midnight Hammer“ срещу Иран през юни м.г. е била „учебник по тази доктрина“, като ударите „са унищожили иранската ядрена програма“, коментира брюкселското издание POLITICO.
Но какво да кажем за сегашната война срещу Иран? Операция „Епична ярост“ също ли е в съответствие с принципите на Уайнбъргър? Хегсет със сигурност ще се затрудни, а за Тръмп това може да означава проблеми.
В реч от ноември 1984 г. тогавашният министър на отбраната Каспар Уайнбъргър очерта шест принципа за военно участие, които в много отношения бяха поука от катастрофалната „експедиция“ в Ливан през същата година и провалите във Виетнам десетилетие по-рано. Не е изненадващо, че войната на Тръмп срещу Иран не отговаря практически на нито един от тях.
Първо, според Уайнбъргър, сила трябва да се използва само ако е заложен жизненоважен национален интерес. И макар Иран да се управлява от омразен режим, натрупал огромен арсенал от балистични ракети, преследва ядрена програма и изнася тероризъм в чужбина, САЩ живеят с този режим от почти половин век.
Освен това Техеран днес е по-слаб, отколкото е бил преди десетилетия. Икономиката му е в руини, неговите ръководители са унищожени от Израел, а съюзниците му в Сирия са свалени от власт. Списъкът не свършва дотук: ядрената му програма беше погребана дълбоко под земята след миналогодишната бомбардировки на Израел и САЩ; запасите му от ракети намаляват; производствените му съоръжения са повредени; самолетите му не могат да летят; армията му не може да напредва извън границите му; а военноморските му сили са малко повече от крайбрежна флота.
Макар че краят на иранския режим би бил нещо добро, трудно е да се твърди, че Техеран, отслабен от войната, санкциите и лошото управление, е представлявал достатъчна заплаха за жизненоважните национални интереси на САЩ, за да оправдае превантивна война.
Следващите са вторият, третият и четвъртият принцип на Уайнбъргър – че преди да вземе решение за употреба на сила, САЩ трябва да имат ясно определени цели, да са изцяло ангажирани с постигането им и да разполагат с достатъчно ресурси, за да се уверят, че ще ги постигнат. В случая с Иран има проблеми и с трите.
От една страна, Тръмп и неговите сътрудници са посочили много различни цели: сваляне на режима, гарантиране, че Иран никога няма да притежава ядрени оръжия, унищожаване на ракетните способности на страната, разгромяване на нейния военноморски флот, прекратяване на подкрепата за нейните представители и отмъщение за минали атаки, при които са загинали американци, както и гарантиране, че Иран никога няма да може да проявява сила извън границите си.
Всичко това е, меко казано, трудна задача. Смяната на режима например няма как да се постигне от въздуха, а все пак изглежда, че Вашингтон няма намерение да разположи сухопътни войски, за да свали режима в Иран, да поддържа реда и да помогне на новия режим да поеме властта. И макар въздушните сили да могат да направят много за да отслабят и унищожат ядрената програма, ракетния потенциал и военните сили на страната в краткосрочен план, те са само средство за постигане на целта.
Каква политическа цел би преследвала ефективното разоръжаване на Иран? Какво би представлявало успех за САЩ? И колко сила е необходима, за да се постигне това? По този въпрос администрацията и президентът мълчат.
Накрая, имаме последните два принципа на Уайнбъргър, които са най-сериозните, но и най-важните в една демокрация: Първият от тях е да има „разумна гаранция“ за подкрепата на обществеността и Конгреса за планираното действие.
В този случай администрацията дори не е опитала. В речта си за състоянието на съюза, произнесена само няколко дни преди да започне войната, Тръмп посвети само три от 108-те минути на Иран. Той подчерта, че Иран трябва да каже „тайните думи“, че няма да придобие ядрени оръжия – думи, които повтаря от десетилетия – и никога не е изложил пред обществеността аргументите за война, за да постигне тази или друга цел.
Освен това, за разлика от двамата си републикански предшественици, които по подобен начин са се впуснали във войни в Близкия изток през последните 30 г. – Джордж У. Буш и Джордж Х. У. Буш – Тръмп не е потърсил подкрепата на Конгреса. Напротив, той напълно го игнорира, въпреки конституционната му роля при обявяване на война.
След това идва шестият и най-очевиден принцип на Уайнбъргър: войната трябва да бъде последно средство. А това, което се случва сега, е всичко друго, но не и последно средство. Два пъти САЩ се ангажираха в преки и непреки преговори с Иран за ядрената му програма и два пъти Тръмп реши да влезе във война, вместо да види дали е възможно да се постигне споразумение.
Освен това преговорният екип на САЩ се състоеше от двама предприемачи, близки до президента – неговият зет Джаред Кушнер и специалният пратеник Стив Уиткоф – и двамата с малко познания за сложността на ядрените оръжия и програми. Например само няколко дни преди преговорите Уиткоф заяви пред Fox News, че Иран е „на седмица разстояние“ от производството на „материал за производство на бомби в промишлено качество“ – с изключение на това, че в действителност Иран не е в състояние да обогатява уран, тъй като материалът е заровен дълбоко под земята и няма доказателства, че страната разполага с работещи центрофуги за обогатяване.
Уиткоф твърдеше, че Иран е намекнал, че разполага с достатъчно ядрено гориво за производството на 11 бомби и че този факт е бил скрит от инспекторите. Но Международната агенция за атомна енергия, отговорна за проверката по ядрените дейности, беше добре запозната с точното количество уран, което Иран е обогатил, след като Тръмп развали последната ядрена сделка през 2018 г.
Истината е, че Иран не беше дори близо до придобиването на ядрено оръжие. В продължение на много години той няма да има капацитета да произведе ракета с голям обсег, която да може да порази САЩ. Нямаше намерение да нанесе първи удар срещу американските сили в Близкия изток. И имаше други начини да се справят с тези дългосрочни заплахи.
Решението на Тръмп да влезе във война не беше последно средство — то беше опасен залог, че силата може да постигне това, което дипломацията не може, и беше напълно несъвместимо с доктрината на Уайнбъргър, която Хегсет провъзгласи за ръководна за администрацията.
Разбира се, като всеки залог, и този може да се окаже печеливш. Но е много по-вероятно да завърши зле, с нов ирански режим, който е още по-решен да отмъсти, използвайки терор и други средства, за да нанесе ответен удар. Ако това се случи, цената за Тръмп ще бъде значителна.
Точно както Буш плати висока цена за своето приключение в Ирак, а предшественикът на Тръмп Джо Байдън плати скъпо за хаотичното изтегляне от Афганистан, така и през ноември Доналд Тръмп ще плати висока политическа цена за този ненужен и опасен залог.
