Докога ще се поддържа необяснима секретност в институциите

Един дефицит на външната политика и политиките за сигурност на България е липсата на публична комуникация. Никой дори не се сеща, че външната политика изисква широка публична осведоменост. А какво точно означава политики за сигурност дори не е ясно на гражданите.

По традиция от социализма тези области са служебен въпрос и се прикриват в бюрократични структури. От множество проекти по рискове, рискова социология и оценка на рискове съм установил, че някои институции, например Министерството на външните работи (МВнР), правят продължаващо (континуално) наблюдение, анализи и оценки, последвани от препоръки за работа към останалите си колеги или политически ръководства. Горещите точки по света се следват. И нищо не се казва публично. Защо?

Защо всичко е толкова засекретено

Отговорът не е като в социализма - „секретно“, защото не е секретно. Ще последва клатене на глава, примигване и чудене защо пък нещо подобно трябва да е обект на комуникация. Разбира се, не е задължително от гледна точка на правилниците на съответните институции.

Но липсата на такава комуникация е по принцип вредна, говори за бюрократично затваряне, както и за пренебрежение - този момент присъства доста силно - към публичните взаимодействия и обсъждания.

Служители и на високи нива в йерархиите предпочитат да държат анализи и оцени за риск за себе си, може би гледат на тях като на брачна или кланова тайна. Или се опасяват, че публичното ѝ достояние може да повдигне въпроси за стойността на експертизите.

В развития свят такива теми са стигнали максималната допустима публична отвореност. Възможно е данни, оценки, анализи и прочие да се прикриват, но това би станало поради специален интерес в отделен случай, легитимен или личен. Принципът е да се дава публичност без резерви по въпроси, които не са предмет на засекретяване. А кои въпроси са конфиденциални и кои не са?
Любопитно е, че вероятно над 95% от въпросите, с които работят министерства, ангажирани със сигурността, сред тях и т.нар. служби, но особено Министерство на външните работи, изобщо не са обект на засекретяване.

Това са мониторинг на международната среда, анализи на тенденции, особено на кризи и конфликти, оценки и прогнози, развиване на сценарии и оценка на вероятността те да се осъществят и т.н.

Секретните въпроси засягат агентури, технологии, комуникации, управление, планиране, оперативни въпроси и т.н. Но не мониторинг, анализ и оценка на средата. Агентурата - т.нар. агенти под прикритие, са ресурс на богати държави. Те са доста скъпа инвестиция и България изглежда няма подобна мрежа.

Преди 30 години по време на войната в Персийския залив президентът на САЩ Джордж Буш-старши поръчва редовно разузнавателни разработки, правени обичайно от ЦРУ, на института РАНД и други изследователски институции. Това изглеждаше странно, видяно от Източна Европа. Но тази практика е много разпространена днес. Зад нея лежи история от над един век, в която дори законодателно се регламентира използването на публично достъпни източници.

„Публично разузнаване"

Тази тенденция, особено в САЩ и Великобритания, породи и израза „публично разузнаване“. Тя се добавя към друга, известна като „разузнаване през отворени източници“ (OSINT, open source intelligence), което е еднакво силно развито в държавни и недържавни среди. В подобен контекст затварянето на продукцията по въпроси на сигурността в съответните институции е бюрократичен архаизъм.
С приемането на стандарти за публичност ще се оформи пазар с конкуренция, който ще повиши общата гражданска осведоменост и ангажираност.


При подобно развитие на трагедиите в Украйна и Израел/Газа ще се гледа с по-трезв ум, по-рефлективно и аргументирано. Което особено предвид Украйна е повече от необходимо.

Ниска осведоменост за собствените анализи и оценки на институции само по себе си е риск, тъй като създава условия за депресия, паника и уязвимост към екстремистки оферти с примитивни кодове за решаване на всички проблеми.

Днес още цари необяснимо прехласване по т. нар. експерти по сигурност, както ги представят от екрана, като един вид оракули на сигурността. Това са специалисти, които владеят конкретна експертиза, но тя в общия случай е емпирична - имат конкретна вътрешна информация, знаят как функционира някаква институция, познават процедури, неизвестни на външен наблюдател, а в случая с престъпността, следили са дълго развитието ѝ през годините и т.н. Все важни и полезни знания. Но от страна на разследващата журналистика, те са обект на конкуренция и в доста случаи изостават.

В България подобен казус се разви с Антикорупционния фонд, с други независими структури и с разследващите журналисти. Извън България, по повод инвазията на Русия в Украйна, стана популярна организацията „Белингкат“ с директор Христо Грозев.

Но това са доста радикални варианти, в които една независима структура развива класически разузнавателен капацитет. Подобно нещо не може да се иска и очаква като правило и стандарт. По-скоро е изключение. Освен това не всичко в такава структура е публично и няма как да бъде.


Тези два-три примера показват, че в България първо се е стигнало до изключенията - няколко добри разследващи журналисти, няколко НПО-та и съответните медии.
А за установяване на правила и задължения за публичност на анализи на международна среда изобщо не се повдига въпрос.


Особено нередно е това по отношение на рисковете за сигурност, вътрешни и външни, още повече самата дума сигурност е хлъзгава и опасна.


Накратко: официалните власти са длъжници на гражданите във връзка с публичността на своята продукция в областта на сигурността. Стандартът за секретност тегли назад политическа публичност. Този дефицит се засилва в контекст на турболенции по разнообразни оси, каквито светът преживява сега.

 

Източник: dnevnik.bg

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Трябва да сте регистриран потребител за да можете да коментирате. Правилата - тук.
Последни новини