Георги Димов: След проправителствения митинг в Истанбул, опозиция в Турция няма

Георги Димов, бивш консул на България в Одрин, в интервю за сутрешния блок „Добро утро, България“ на Радио „Фокус“

Водещ: Между 4 и 5 млн. души се стекоха в турския мегаполис Истанбул, за да демонстрират подкрепата си към управляващите. В митинга под надслов „Демокрация и мъченици“ участваха и трите основни опозиционни партии. Президентът Реджеп Тайип Ердоган обяви, че ще одобри въвеждането на смъртно наказание, ако парламентът го гласува. Началникът на Генералния щаб на армията ген. Хулуси Акар заяви, че „предателите, стоящи зад опита за преврат, ще бъдат наказани най-строго“. Напомням, че именно показанията на генерала са основният довод на Ердоган да настоява за екстрадицията на Фетхуллах Гюлен от САЩ като виновник за опита за преврат от 15 юли - поне сочен за такъв от властите. След 15 юли има нова Турция, каза и председателят на основната опозиционна сила в страната Народнорепубликанската партия. Утре предстои среща на държавните глави на Русия и Турция. Разговорите са определяни като ключови и исторически. Ситуацията в южната ни съседка и бъдещето й ще коментираме с Георги Димов, бивш генерален консул на България в Одрин. Г-н Димов, остана ли въобще надежда за демокрацията в Турция, след като силните на деня за пореден път демонстрираха твърдия курс, по който са повели страната? Да не кажа, че определението може би е меко – германски и австрийски политици вече сравняват Ердоган с Адолф Хитлер. 
Георги Димов: Да, точно така. Но нека още в началото констатираме, че именно днешният ден и заедно с него стартиращата седмица, се очертават като показателни и многозначителни на тема „Ситуацията в и около югоизточната ни съседка“, както и Вие анонсирахте в началото. От една страна, това е вчерашният проправителствен митинг в европейската част на Истанбул, в района на „Йени капъ“, а от друга – срещата на президента Реджеп Тайип Ердоган с президента на Русия Владимир Путин в Санкт Петербург. Случайно или не, но как пък ще се случи точно на 9 август – годишнината от ядрената бомбардировка над Нагазаки. Но нека се върнем на проправителствения митинг от 7 август, лансиран в турските медии като историческа среща, понеже с изключение на кюрдите, на площад „Йени капъ“ се изсипа цялата опозиция заедно с интелектуалния елит, а както и Вие споменахте, и с началника на Генералния щаб и т.н. Както се казва, взаимно се харесаха и се хванаха за ръце, за да тропнат общо хорце. Но точно затова няма как финалът да е оптимистичен. Наистина съжалявам да го кажа, но от вчера в югоизточната ни съседка вече липсва опозиция. Тя се стопи. Ако трябва да бъдем точни, в момента вътрешната война в Турция продължава и то с пълна сила, засега поне в района на Югоизточен Анадол. Но това някак си не се тиражира покрай пуча. Иначе на терен има реална, въоръжена и непримирима кюрдска опозиция. Дали тя ще генерира нови центробежни сили и ще се развива успоредно с евентуално чисто нова, условно казано автентична турска опозиция? Това според мен е въпросът на въпросите. 
Водещ: А какво ще бъде мястото на кюрдите в сближаването между Русия и Турция, което вече предричат не един и двама анализатори? 
Георги Димов: При всички случаи кюрдската тематика ще има много силно отражение в диалога, който се възстановява между Анкара и Москва. Но ако ми позволите в началото да кажа две думи за актуалната ситуация в Турция и на фона на вчерашния митинг. На първо място е самият лов на вещици като симптоматика с обществен резонанс, но неподкрепен с юридически аргументи. Давам пример с масовото изгаряне на книги на религиозния проповедник Фетхуллах Гюлен. Нещо да Ви намирисва на Германия от 30-те години на миналия век? При това сме свидетели не само на публични клади, а на паническо освобождаване и изхвърляне на неговите книги. Както се казва на турски - сакън да не се намират вкъщи или в офисите – директно изгарят. На второ място, сатанизирането на банкнотите от 1 щатски долар. В тази връзка мога да препоръчам и на сънародниците ни в Турция час по-скоро да се освободят от тях иначе могат да ги вкарат в зандана. На трето място са доносите и взаимното шпиониране тип „а ла турка“ или по аналогия с познатото в миналото у нас търсене на врага с партиен билет. На четвърто място, тоталната параноя и изперкване на темата „Кой кого?“, позната ни пак от марксистко-ленинската дилема за кардиналното разграничаване от близкото минало. Освен това виждаме гигантска манипулация на общественото мнение със сълзливи откровения за нощта на пуча. Естествено, на първо място свързани с героичния ореол на президента Ердоган. 
Но да се върна конкретно на въпроса Ви за утрешната визита на Ердоган в Русия. Според мен тя наистина се очертава като историческа, при това много повече от лансираната за историческа вчерашна среща на управляващи и опозиция на митинга в Истанбул. Защото залогът наистина е много голям – накъде поема Анкара? Даже ако мога да направя известен паралел, нещо като уточнение или разграничение: може би вчерашният митинг в Истанбул беше повече срещу Брюксел, а утрешната среща в Санкт Петербург се очертава срещу Вашингтон. Но разбира се, двете се развиват в логическа взаимовръзка. Скоро ще разберем по-подробно. Засега се позовавам на първоизточника: самият Ердоган определи визитата си в Русия като историческо посещение, което ще бъде ново начало, нова страница в турско-руските отношения. Освен това показателно е неговото прозрение и признание - наистина нов момент - че без участието на Москва, не е възможно решение на кризата и войната в Сирия, а то следва да стане в тясно сътрудничество именно с Русия. Тоест, ето я и кюрдската връзка. 
Водещ: Това щеше да бъде един от следващите ми въпроси – за позицията на Турция относно кризата в Сирия. Южната ни съседка е член на НАТО, а от друга страна, както казахте и Вие, Реджеп Тайип Ердоган определи Путин като свой приятел и каза, че без Русия разрешаването на конфликта е абсолютно невъзможно. Каква позиция да очакваме от Турция относно кризата, която носи със себе си сериозен миграционен натиск към Европа? 
Георги Димов: Точно така. Нещата взаимно се допълват и обуславят. Още когато визитата на Ердоган в Русия беше анонсирана за първи път, руският външен министър го каза в прав текст: в основата стоят не икономическите интереси, а преди всичко сътрудничеството на двете страни и съгласуването на позициите относно Сирия, като под това би трябвало да се подразбира и отношението към решаването в една или друга степен на кюрдския проблем както на територията на Сирия, така и в съседните страни. Това е общата връзка. И разбира се, тук - както и Вие казахте, остро стои и въпросът за бежанците, а и този за визите. И затова може би е по-добре да се върнем от Истанбул и Санкт Петербург към София и Брюксел. Понеже нас това най-много ни засяга. Знаете за споразумението от 18 март между Европейския съюз и Турция за бежанците и визите. То наистина е супер тема, особено след заканите от преди 5-6 дни лично на Ердоган, че ако до октомври няма либерализация на визовия режим за турски граждани при техни посещения в страните от Европейския съюз, Анкара ще преустанови обратното приемане на бежанци. Става въпрос за реадмисията, която така или иначе турското правителство официално все още не е одобрило с нормативен акт. Има, разбира се, регистрация в Меджлиса, но подзаконовите разпоредби продължават да слугуват в Анкара. Всъщност какво означава това за нас? Само едно - реадмисия няма. Въпросът наистина е доста сериозен и според мен е време да преразгледаме отношенията си и като стратегия, и като тактически действия. 
Водещ: Всъщност Ердоган с какви дългосрочни цели продължава да използва мигрантския коз при разговорите си с Европейския съюз? 
Георги Димов: При всички случаи го използва, то се вижда. Ще Ви кажа и нещо друго. През последните дни - имам предвид след пуча от 15-16 юли, общо взето няма рязка промяна на ситуацията по нашите граници. Но това е само защото вниманието на властите е съсредоточено върху преследването на пучисти, на привърженици на Гюлен. Заплахата стои с пълна сила. И между другото, няма как да не отбележим, че се наблюдава и променената чувствителност на нашето правителство, както и промяната в действията лично на премиера Бойко Борисов за охрана на границите ни. Не само южните, но на първо време акцентът трябва да бъде там. На второ място с пълна сила продължава да стои острият проблем за визите за турски граждани. Имам предвид официалната българска политика за легализация на визовия режим по отношение на Турция, напомнена миналата седмица от вицепремиера и министър на вътрешните работи Румяна Бъчварова. Няма промяна в държавното ни отношение и то продължава да е твърдо „за“, което ни е много добре известно. Тук обаче изникват два принципни въпроса. Първо, дали евентуален безвизов режим за турските граждани е опасен за нашите национални интереси и сигурност? За мен, а и за много експерти, които не са политици, отговорът е категорично „да“. Такава е стратегическата оценка. И втората принципна постановка идва, след като очевидно има заплаха, особено на фона на бързо променящата се среда в Турция след пуча, даже ако искате включете и увеличението на рисковите контингенти. Вторият момент е как точно да се защитим, вече и с прилагането на тактически прийоми. Единият подход е за съхранение на двустранните отношения с Анкара като продължаваме да твърдим, че сме „за“ отпадане на визите за турски граждани, а всъщност не сме, защото има явни и увеличаващи се заплахи за нашите сигурност и интереси от Югоизток. Това вече е ясно на всички. Тук обаче се използва тактиката за приспиване, за „замазване“. Срещу евентуална безвизова либерализация за турски граждани имаме сериозни буфери, защитни механизми. Те са поне три. Първо, либерализацията може да се реализира, само ако Анкара изпълни 72-те предварителни условия на Брюксел, най-важното от които е промяната на антитерористичното законодателство. Няколко пъти обаче лично президентът Ердоган каза, че Турция няма никакво намерение да я направи. Вторият буфер е, че Европейският съюз има поводи за преразглеждане на либерализацията, защото процесът е условен – има коригиращи механизми. И третият буфер: самите ние, както и всяка отделна страна от съюза, по всяко време имаме право на вето. Това е първият подход. 
Вторият подход обаче е максимална прозрачност и назоваване на нещата с истинските им имена, а не мишкуване, отвлечени формулировки и отлагане на проблемите във времето. Тоест трябва да преосмислим държавната си позиция по отношение на визовата либерализация с Турция и да го кажем на висок глас. Няма какво да губим. Даже обратното, много ще спечелим, защото в бъдеще няма да ни се налага да се гърчим, когато лидер на наша парламентарна партия се приютява и укрива в чуждо посолство. Няма да се чудим какво да правим, когато на този чужд посланик, на Негово Превъзходителство му е казано в прав текст и то от трибуната на Народното събрание, че е нежелан, а той продължава да ни размахва пръст и менторски да ни поучава. 
Лора ТЪРКОЛЕВА 

Източник: http://www.focus-news.net

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини