В рамките на първата Балканска седмица в Бурса дивата на българския джаз Йълдъз Ибрахимова изнесе концерт, след който председателят на организаторите на събитието Айту Онур съобщи новината, че градът на изселниците ще бъде домакин на Първия балкански джаз фестивал през октомври. Йълдъз Ибрахимова с радост прие да отговори на въпросите на в. “Труд”.
- Често ви наричат последната грандама на джаза у нас? Защо?
- Никога не бях чувала, че съм последната, и наистина не бих искала и да съм, защото следва точка, а трябва да има многоточие. Аз искрено вярвам, че има много млади таланти в България, които ще продължат да развиват джаз музиката, която не е еднодневка, както често се случва с други жанрове, защото се изпълнява и слуша от поколения. Смятам да продължа до последния си дъх да се занимавам с музика колкото и грандиозно да ви прозвучи това… Моята баба, която почина на 82 г., си замина от този свят пеейки. Това ми е заложено генетически. Представете си, аз съм пето поколение певица от жените в нашата фамилия.
- Как се развива вашата преподавателска кариера в Турция?
- Преподавам в два университета, в единия повече от 22 г. И двата ВУЗ-а са в Анкара и са на челни позиции в ранглистата на най-добрите турски университети. Обичам да контактувам с младите, а те самите не осъзнават каква енергия ми дават. Имам много випускници, които се изявяват добре в Щатите и в Европа в момента.
- Получавали ли сте покана от нашата консерватория да водите майсторски клас по джаз?
- Уви не, но от две години ме канят да участвам в лятната музикална академия в Созопол, към която има голям интерес от страна на младите хора.
-Споделяте ли мнението, че в ерата на чалгата у нас, която е погълнала младата слушателска аудитория, слушателските навици са се променили много. Има ли трайна джаз аудитория в България?
- Откровено казано не искам да бъда песимист, защото винаги гледам позитивно. Трябва да се търсят начини да се възбуди любопитството на младите към джаза. За мен е необясним факта, че от години в София не се провежда нито един джаз фестивал, който да не е пръснат в рамките на няколко месеца., а събран във всекидневни концерти, както се прави по цял свят. И подобно на незабравимите джаз срещи на големи световни и български имена в зала Универсиада навремето, където като студенти ходихме буквално с възглавниците, за да не проспим нищо… (смее се). Изнесли сме толкова много концерти с Антони Дончев, Симеон Щерев-Банана, Людмил Георгиев, Оги Видев, Оркестър “Русе” с бате Петьо (Петър Петров).
- От години сте посланик на добра воля между България и Турция. Откъде идва това желание да работите за подобряване отношенията, най-вече в културната сфера?
- Родена съм в България, тук получих образованието си. Това ми даде здрава опора като творец . Това, че съм българска туркиня, ме кара да нося и двете култури в себе си, както и желанието да го споделя с много хора. Отивайки в Турция, където се омъжих за Али Динчер (за съжаление този прекрасен човек и изключителен политик вече не е между нас), той ми даде много добра опора в живота. Аз му казвах често на шега, че ако не се занимаваше с политика, от него би станал страхотен мениджър. За мен Турция беше нова и непозната страна, но видях колко близки култури имаме, колко близки сме в много отношения и разбрах, че тази близост трябва да се покаже на хората. Прави ми впечатление, че ние, хората на Балканите, сме сродни души, но малко се познаваме и не работим по общи проекти.
- Как гледате на т.нар. толерантност, или балона на „българския етнически модел на толерантност”, който беше раздуван години наред като пример за останалите страни с етнически и религиозни конфликти.
- Когато бях в началното училище, по история, естествено, се стигна до турското робство. Съучениците ми започнаха да се обръщат към мен и да ме гледат с учудване и недоумение, не знаейки точно дали съм добра или лоша. Тогава учителката каза следното, „ама деца, вижте сега… Йълдъз не е като тях, тя е от добрите турци”. Тя изпита такава необходимост, за да не създаде напрежение в класа и да не бъда игнорирана от другите, в опит да излезе елегантно от тази конфузна ситуация… Никога няма да го забравя това. Тогава децата се засмяха и всичко продължи постарому, нямаше драма. За да можем да живеем заедно по най-човешкия начин, училището има огромна роля.
- И вие като мен преживяхте травмата от промяната на имената. Спомням си, че докато слушах Йълдъз Ибрахимова като студентка в първи курс, в един момент се събудих и разбрах, че държавата ме е прекръстила на Михаела, а вие се казвате Сузана Ерова. Как се почувствахте, когато ви наложиха да се наричате с друго име?
- Откровено казано, не знаех къде съм, защо съм, какво съм, нито защо се случва всичко това, защото не се даде никакво логично обяснение, никаква реална причина не се изтъкна и това прави този акт насилствен. И кара човек да бъде още по-притеснен, защото задава въпроси, но не намира отговорите. Начинът, по който се направи, беше шокиращ. За кратко време на всички турци в България им смениха имената, дори на мъртвите… Да, това беше много травмиращо, смениха името и на моя баща, който беше починал, и на дядо ми. Това, което преживяхме, наистина беше абсурд, за който нямам обяснение и до днес. И още по-странното е, че на нас не ни е даден отговор защо?!
- Парадокс е, че в България и до днес не се търсят виновниците за този позорен процес. Все едно т.нар. от комунистическия режим възродителен процес никога не се е случвал. Какво бихте споделили за прокудените деца на България - българските турци?
- Аз имах добра кариера в България, въпреки че да изграждаш талант с име (което не е българско) никак не беше лесно, ама никак! Зад мен не стоеше никой, който да ми даде рамо, да ме подкрепи, всичко постигнах съвсем сама… и изведнъж от следващия ден ми се нареди „отгоре” да се наричам с друго име и представете си, да започна да градя кариера с чуждо име, което не познавам. Тръгнах пак от нула и трябваше да положа много повече усилия, за да затвърдя това име, което изисква години… След 5 години, когато отново си върнах името, имаше цяло поколение, което ме познава като Сузана Ерова, а не като Йълдъз Ибрахимова и пак отново и отново трябваше да работя, този път, за да върна загубеното или да припомня на тези, които са ме забравили като Йълдъз. А тези, които пък не ме познават с турското ми име, да разберат, че Сузана и Йълдъз са една и съща джаз певица. Никак не беше лесно! За творец и човек на изкуството това е много трудно и ранимо.
- Започнахте наново и в Турция, където малко хора ви познаваха освен в джаз средите. Как успяхте?
- Музиката, която нося в себе си, е голяма сила, която ме мотивира да се боря по своя път в живота, защото за мен няма друг път… Другото е да се предадеш. Моята житейска философия е, че идвайки на тази земя само веднъж, всяка секунда, всяка минута, всеки час и ден трябва да ги изживеем по най-пълноценния начин доколкото имаме възможност. Това ме е крепяло винаги, когато ми се е налагало след всеки удар да се изправям и да вървя още по-изправена, въпреки всички трудности и в кариерата, и в личния ми живот. Девизът ми винаги е бил „Въпреки всичко напред!”. Затова от трудностите аз винаги излизам по-силна. Сещам се за един случай в музикалното училище в София, където бях първенец на випуска, когато завършвахме. Моята учителка по пиано след години ми разказа какво се е случило на церемонията по завършването. Как зам.- директорът е извикал всички учители да ги инструктира, че тази година, за разлика от предишни, вместо първенеца на випуска - който бях аз - преди концерта реч ще изнесе вторият по успех. Когато всички изумени от тази промяна учители му задали въпроса ама как така, той рекъл, защото Йълдъз Ибрахимова е туркиня. Всички възроптават и директорът направил крачка назад. След което традицията беше запазена. Научих за това преди няколко години и този разказ ме натъжи. Откъде идва това разделение, се запитах? Отново беше непонятно за мен, защото до ден-днешен нито учителите ми, нито съучениците ми, нито приятелите ми, нито комшиите ми са се държали по различен начин с мен. Ние всички много се обичахме!
-Вие не сте политик, но благодарение на съпруга си винаги сте били в непосредствен досег с политическия живот на Турция. Какви избори да очакваме в Турция?
- Една партия, която от 12 години е управляваща, е видно, че дава признаци на преумора. Режимът започва да се износва. Аз очаквам всички опозиционни партии да увеличат гласовете си на изборите на 7 юни - не само социалдемократите, а също така националистите и кюрдите.
- Бихте ли влезли в политиката, защото в Меджлиса няма достатъчно силни представители на изселниците от България, които да защитават техните интереси?
- Честно казано, не съм мислила по този въпрос, но ще ви дам пример. През 90-а година, когато бяха първите свободни избори, аз получих покана от Жельо Желев, Бог да го прости, да вляза в листата на СДС. И от ДПС получих тогава покана. Отказах и на двете партии, защото не виждам своето място в парламента, вдигайки ръка, гласувайки за материя, която не ми е добре позната. Продължавам да смятам, че бих била по-полезна и за двете страни, ако бъда на сцената и в университета и се занимавам с това, което правя най-добре - музиката. Ухажвали са ме и от партията на кемалистите, в която съпругът ми беше много активен, но аз и на тях им отказах. Един политик трябва да бъде достоен за хората, които са го избрали, и да блести не с желанието си за политическа кариера, а с ерудиция и най-важното да има чувство за мисия да работи за хората.
- Ще участвате ли на тазгодишния джаз фестивал в Банско?
- Да, има и изненада за българските фенове на джаза. Аз ще изнеса концерт на 11 август с бигбенда на турските военно-въздушни сили, което ще бъде много вълнуващо и различно за нашата публика.
Нашият гост:
Йълдъз Ибрахимова е родена в Силистра, но прекарва детството си и се развива като певица в София. Завършила е музикалното училище в столицата и Консерваторията с оперно пеене. Дебютира на джаз сцената през 1975 г. По време на т.нар. възродителен процес сменят името й на Сузана Ерова.
През 1993 г. се омъжва за турския политик от български произход Али Динчер, бивш кмет на Анкара, депутат, вече покойник. Имат дъщеря Суна, която също е тръгнала по пътя на музиката, учейки контрабас и пиано.
Днес преподава музика в два университета в Анкара.
Въпросите зададе:Нихал Йозерган
