Нешко Нешев е роден в Кърджали на 20 ноември 1954 година. Той е един от най-известните български акордеонисти, автор на много мелодии и песни. Издал е два самостоятелни албума в България и четири в Турция. Свири с прославения кларнетист Иво Папазов-Ибряма от 40 години, заедно са записали пет албума. Носител е на редица международни награди и е посланик на добра воля към ООН.

Единственият български музикант, свирил с „Пинк флойд“, е Нешко Нешев. Участвал е и в концерти с Маклафлин, Ал ди Меола, Нона Хендрикс, Дейвид Санбрукс, „Джипси кингс“. Сега работи в Кърджали и води две телевизионни предавания в турската телевизия ТРТ.

 - Учите турците да свирят българска музика, харесва ли им, г-н Нешев?

- Да. Участвам в две телевизионни предавания - на ТРТ Мюзик и ТРТ Тюрк. Едното предаване е озаглавено „Като се каже музика“. В него каним известни певци и музиканти и става нещо като балканско шоу.

Другото предаване е „Музиката на света“. Намислил съм в него да поканя известни наши фолклорни певци им инструменталисти, с тях да и покажем каква невероятна музика имаме. Заедно с водещата - известната турска певица Мирел Азисоглу, искаме да направим едно истинско българско шоу.

- Какво разказвате за България?

- В предаването най-вече разказвам за моя любим град Кърджали. Как в него съм се родил, как съм израсъл, с кого съм започнал да свиря. А за България им казвам, че това ми е любимата страна. Все хубави неща говоря, защото може да е криза, но за нас, за изкуството криза няма. Аз днес може да не ям, да пия само едно кафе или чай, но като музика, като произведения, като аранжименти нещата стават хубави. За душата няма криза.

- Какво знаят турците за България?

- Знаят, че България е добър съсед, че имаме много красива природа и това е. На музикантите, с които работя, аз им обяснявам и разказвам какво е при нас. Питат ме за цената на бензина, на храната, на алкохола.

 - Наистина ли е уникална българската музика? Убеден ли сте в това?

- Тя е безкрайна. Другите музиканти като чуят такова нещо, не вярват, че може да го има. При първото ми участие в Турция те направо онемяха - какво е това, как го правите, откъде идва? Първата ми пиеса, която ги накарах да научат, беше „Дилмано“. Неравноделен такт, а те свирят с канун - арабски инструмент, и с ут - нещо като нашата тамбура. Научих ги на български фолклор.

Най-лесно им е с добруджанската музика - тя е по-лека и лесно я възприемат. Обичат и родопската музика. Най-трудни са им неравноделните тактове.

- По колко часа свирите на ден?

- В началото свирех много, сега не ми остава много време. Преди правех музика за оркестър „Тракия“, сега правя музика за телевизионните предавания в Турция, отделно работата ми в Дома на културата в Кърджали. Уморява се човек и затова остава малко време да свиря.

- За кого плаче акордеонът?

- Аз плача за акордеона. Като малък спях с него. Имаше моменти да се просълзявам, че в един или друг ден не съм могъл да го пипна. Като започна да свиря, всичко си идва на мястото.

Понякога и аз не мога да разбера как се е получило това, откъде ми е дошло. Децата, жената, семейството, родината... Това е в душата и тя понякога наистина плаче. Акордеонът винаги ми липсва. Спомня ми детството, младостта, първите ни концерти с Ибряма (Иво Папазов - б. а.).

- Още ли поддържате връзки с него?

- Не сме се разделяли. Свирим заедно, сега направихме нов проект. Преди три-четири години направихме няколко концерта с Киевския симфоничен оркестър. Сега правим това с Разградския симфоничен оркестър и с Йълдъз Ибрахимова. Имаме концерти в страната. На първия - в Разград, се получи нещо невероятно. Залата буквално не побра слушателите. Същата работа стана в Русе, в Монтана, във Варна направихме два концерта и ще направим трети, защото всички, които искат да ни чуят, не могат да влязат. Ще свирим и в Бургас.

Показваме на хората - вижте как се е свирело преди, сега как се свири симфонична музика, а сега как се свири, като сложим джаз и рок. И като се включи Йълдъз, става нещо невероятно. Музиката е лекарство за човешката душа.

- А болни ли са българите? Необходимо ли им е лекарство?

- Имам чувството, че сега наистина са болни. Този недоимък, стресът, безработицата... Но българинът винаги си е обичал музиката и където и да идем, хората идват, радват ни се, плачат, не ни пускат да слезем от сцената. Българинът може и да е гладен, но идва на концертите.

- От какво ви боли най-много?

- Боли ме, като гледам как хората ровят по кофите за боклук. Много ме боли от тази работа. Помагам, с каквото мога, но аз не съм от богаташите. Боли ме, като видя колеги в чужбина. То е хубаво да свириш на улицата, на никого не пречиш. Но като ги видя едни свити, смачкани.

Питам го: „Защо така?“ А той ми вика: „Ами какво да ям в България?“ И то велики имена, големи музиканти. Бил съм и в Лондон, и в Брюксел, и в Париж - срещам ги на улицата и ми е много болно. Като го видиш - той е рухнал като човек, сгушил се на този студ, сложил акордеончето или цигулката и чака милостиня. Големи български музиканти!

- И как според вас се докарахме дотук?

- Аз не искам да се бъркам в политиката, но просто държавата ни загива. Жалко!

Навремето имах прекрасната възможност да остана в Ню Йорк, предлагаха ми и в Сидни. Тогава с Иво Папазов си казахме: „Ние сме патриоти, мястото ни е в България.“ И се върнахме. Много от тези господа и другари, които ни управляват, ако имаха тази възможност, нямаше да се върнат. Оттам идва бедата.

- Върнахте се, но вече по-често сте в Турция, децата са в Брюксел...

- Да, дъщеря ми е в Лондон, синът в Брюксел. Изгонихме си децата от България, няма какво да се лъжем. Дъщеря ми завърши, работи какво ли не и накрая каза: „Не мога! Млад човек с две деца - тук не се издържа.“ Сега е в Лондон, направи си фирма, наскоро взе лиценз за брокер на недвижими имоти. Синът ми завърши Кралската академия в Брюксел, снахата е от България, лекарка, тук направихме сватбата, но после двамата отидоха пак в Брюксел и там си намериха мястото.

Имам четирима внуци. Единият - Ноан, дойде в България. Взел едно акордеонче: „Хайде бе, дядо, няма ли да почваме да ме учиш!“ Много е запален, обаче е в Брюксел. Тъжно ми е, той ми е внуче. Имам си ги четири - да ми са живи и здрави. Но не растат при мен, а в чужди държави.

- Какво им свирите?

- Винаги им свиря и нещо носталгично. Защото знам, че носталгията ги мъчи. Няма какво да се направи - животът е такъв.

- Няма ли оправия, не се ли надявате?

- Засега не виждам светлинка. Но дай Боже някой ден нещата да се оправят и хората да се усмихнат. Много ми се иска, всички чакаме най-после да грейне слънце в нашата държавичка. Може пък да дойдат млади хора и да оправят нещата.

- Неотдавна имахте юбилей. Тежат ли 60-те години?

- Акордеонът е 17 килограма, щом все още е по няколко часа на гърба ми, значи не съм се свършил. Никога не съм си мислил, че ще дойде ден да се откажа от него.

Като се връщам в България, още като наближим границата, и ми става хубаво. Да се събера със семейството, да се видя с приятелите, да ида на риба... Но още на третия ден пръстите започват да ме сърбят и пак се хващам за акордеона. Винаги ми е липсвала България и ще ми липсва. Където и да съм.

- А на младите дали им липсва?

- Не знам. Идват си тук за по един месец изкарат по петнайсет дни и си тръгват. Жалко! За младите! Нашите музикални училища и университетите дават страхотни музиканти, млади хора, но работа няма. Вземи училищата по пеене - тук-там някого ще вземат. И то в тетрадката по пеене ще видиш снимката на някоя от разголените певици. Аз това не мога да го възприема, отвратих се, но това е друга приказка.

И ансамблите повечето ги съкратиха. Вече ги няма сватбите, няма ги кръщенетата, войнишките изпращания, няма го българското село, дето съборите бяха по една седмица. Народът обе-дня и не му е до веселби. Идва и плаче на концертите. Жалко! Но все ще светне. Някой ден ще светне и за нас, дано поне внуците ни дочакат това време.