Делчо Балабанов:Башибозукът обезбългарява Тракия,зад него стоят турските власти

Делчо Балабанов

  Ст.н.с.д-р Делчо Балабанов е роден през 1937 г.в с.Белополци,Хасковско.Научните му интереси са свързани с новата и най-нова история на Република Турция и съвременната кюрдология и арменология.На тях е посветил над 120 научни публикации,част от които са преведени в чужбина.Издал е 11 книги.Последната му творба е озаглавена „Тракия в пламъци” и е посветена на бърните събития около Балканските и Първата световна войни.

-Г-н Балабанов,как реагират в Турция на поражението от Балканската война през 1913 г.?

Както е известно, след закономерното очертаване на линията Мидия–Енос като неизбежна западна граница на току-що победената Османска империя и предстоящото подписване на Лондонския мирен договор, в ГЩ на турската армия и нейните гарнизони се водят разгорещени и достигащи до саморазправа разговори за причините, довели османлиите до този пореден крах. Главни действащи лица в този експанзионистичен сюжет принадлежат към крайно шовинистичното крило на младотурското движение, олицетворявано от триумвирата Енвер, Талат и Джемал паша.

Привържениците на шовинистично-расистката тенденция, обхванала преди всичко младите офицери от движението „Иттихат ве Тереки”(Единение и прогрес), посочват следните по-важни икономически и военнополитически причини, довели до погрома на Османската армия по време на първата Балканска война от 1912 година.

Според тях упадъкът на империята започва след битката пред Виена в 1683 година. Сто деветдесет и четири години по-късно, по време на Руско-турската война, която допусна руснаците до предградията на Цариград, е най-сериозният сигнал, че империята в най-скоро време ще се сгромоляса необратимо.

Икономическият просперитет на индустриалното производство и Берлинският конгрес, който дава правомощия на Великите сили да управляват Европа, е другият сигнал, че това е насочено към създаване на национални държави, раздробявайки Османската империя. Сега тя е принудена, отстъпвайки територии, да се разплаща за петвековното си присъствие в Европа.

Младотурците считат, че преходните кабинети на Саид паша и Гази Ахмед паша са били в дълг да не се доверяват в международните отношения за едностранното обвързване на Високата порта. Би следвало да забележат двойната игра на Париж, Лондон и Петербург, водеща към разпад на империята. Тези държави имали стремеж да се настанят на Балканите, разорявайки Османската империя. За тях новоосвободените или национални държави са потенциален пазар за индустриалните им стоки.

Специфични били интересите на Русия, която освен намерението да консолидира славяно-християнския компонент, се стреми да се допре до Дарданелите и Босфора. Идеята й за свързване с топлите морета е почти двувековна. След срещата в Ривал–1908 г., Англия просто покани Русия да се настани на Балканите. Тези държави ревнуват и не желаят военнополитическите посоки на Истанбул да се сближат с Берлин. Затова те с право може да бъдат наричани подстрекатели на Балканите.

Остри клетви изричат срещу Великите сили, които въпреки обещанията за запазване на балканското статукво, съзнателно допускат неговата промяна. Жестоко анатемосват френското правителство, което дни преди началото на Балканската война в свой апел бе заявило: „Независимо кой пръв ще нападне или победи, границите на Тракия остават непроменени.”

Подсъдно e, при обилна информация, Високата порта да си затваря очите и да не вижда как четиристранната антитурска коалиция се готви да стъпи на брега на Босфора. В същото време османското общество, както и армията се раздират от вътрешни противоречия, които пораждат тотален пораженски дух. Рухналата имперска ценностна система обрича на погром османското присъствие на Балканите. А линията „Мидия–Енос” е по-голям позор от загубените десетина острова в Егея и Средиземно море и османските земи в Северна Африка. Не по-малка е вината и на командващите фронтовете Ферик Абдуллах паша, Шукрю паша и Назъм паша, които обявяват мобилизация на жандармерията и армията късно. Така тя е принудена да влезе неподготвена в схватка с врага.

В този контекс те правят анализ на армейското и политическото разузнаване, което е лишило Истанбул от оперативна информация. Дори са допуснали да бъдат заблуждавани. Така например руски дипломатически представител в София е „доверил” на своя колега Асим бей от турското посолство, че в близко време не може да се очаква интервенция от север. Поне в близките девет-десет месеца това е невъзможно. Турският дипломат отива и по-далеч, като приема информацията за реална и с това довежда в заблуждение членовете на Меджлиса, пред които на 15.07.1912 г. докладва политическата обстановка на Балканите. Установилият се нов посланик на империята в София–Габриел Норадингиян поддържа за известно време същата теза. Тази дезинформация подтиква Истанбул да изтегли от Балканите 120 батальона, които изпраща на „по-горещи” места, като вече воюва на три фронта.

Освен това като основна причина се посочва посредственият икономически потенциал на империята. Това води до ограничаване комплектуването на сухопътните и морските сили с модерно оръжие и кораби, с който са принудени да воюват.

Успоредно с това правителството приема тактика за избягване на войната, като използва целия политико-дипломатическия арсенал на империята. Ако това е невъзможно, казват те, да се направи нужното войната да се отдалечи с два месеца, както и за пълна и окончателна мобилизация на армията. В този контекст десетина известни дипломати се изпращат в европейските столици, за да окажат влияние върху балканските държавни да не предприемат агресия срещу империята.

Разочаровани са и от политиката на Германия и Австро-Унгария, които не правят нужното в тази посока, въпреки обещанията и трайните им интереси към Истанбул. Единственият им шанс за отдалечаване на войната се оказва обещанието пред Европа да извършат демократични промени, гарантиращи народностните и религиозни права и свободи на християнските малцинства, но за това вече е твърде късно.

Европа все пак изпраща две поредни ноти за евентуално избягване на войната на Балканите. Но това не е достатъчно превантивно действие и не оказва влияние на историческия ход на събитията, които след седмици ще се случат. (17)

Наред с горните причини, в психологически план радикалните младотурци не могат да си представят как Високата порта е коленичела пред Фердинанд и е дала в дар Одрин и Къркларели. Това според тях означава доброволен отказ от петвековното „изконно” присъствие на Балканите, заключават те.

Те не могат да простят и предателството на Солунския гарнизон. Ето как се описва това събитие: Българските и сръбските войски наближават Солун. През това време градът е обстрелван от военноморските сили на Гърция. Те успяват да потопят и два бойни кораба на османлиите, охраняващи пристанището. Бреговата охрана е разстроена и трудно би удържала един морски десант. При тази ситуация на 07.10.1912 г. областният валия Мехмет Назъм паша провежда спешно съвещание с военното и гражданското ръководство на града. На него се взема решение да извикат представителите на дипломатическите мисии в града, за да ги информират за предстоящото предаване на гарнизона без бой. В тази връзка натоварват командващия гарнизона Кара Тахсим паша да подготви армията да вдигне бялото знаме. Сред пашите има и несъгласни с това решение. Галип паша дори заплашва с неподчинение. Във военновременна обстановка това деяние се наказва с разстрел. Но и той впоследствие вдига бялото знаме. По този начин 40-хилядна армия начело с 1000 офицери и със 70 оръдия се предава без бой на гръцката армия.

За да запазят честта си, османлиите искат да не бъдат третирани като пленници, офицерите да запазят сабите си, да се съхрани складовата им база, за да бъде върната след края на войната на турската държава, бившите чиновници и длъжностни лица в града да бъдат освободени от отговорност, жандармерията и полицията да запазят оръжието си, турската религиозна общност да бъде ненакърнена и общината на Солун да посрещне всички разноски на предалата се турска армия.

Гърците приемат условията, но след подписване на протокола за предаването забравят за исканията на османлиите, а предалите се в качеството си на пленници са отдалечени от театъра на бойните действия. (18)

В навечерието на Новата 1913 г., на една от последните срещи в ГЩ на турската армия част от присъстващите, сред които е и началникът на щаба на 10-и пехотен корпус Енвер бей (1881–1922 г.), се самоопределят като съзаклятници, които са в правото си да се опитат да спрат разпада на империята. Те вече не само не крият, но и демонстрират, че движението им има претенциите на опозиция на управляващите и като такава иска оставка и съд за Назим паша и Ахмет Мухтар паша, командващи турските армии в Северна Африка и на Балканите.

На 22.01.1913 г. кабинетът на Камил паша, почувствал се не особено притеснен, обсъжда условията на предстоящата Лондонската мирна конференция. Късно вечерта след съобщението, че Проливите ги грози блокиране от приближаваща чуждестранна флотилия, правителството излъчва сигнали за приемане на тежките договорни условия, т.е., признаване на линията Мидия–Енос.

На следващия ден конспираторите с антиправителствени лозунги взривяват политическата обстановка. Демонстранти запълват уличните пространства на Истанбул. Вестниците са нашарени от призиви за реванш срещу българите. Към малоазийската българска колония, останала далеч от България, се отправят директни заплахи за изтребление, депортация и разорение, което по-късно се осъществява под формата на погром.

Същият ден 23.01.1913 г., под ръководството на щабния офицер подполковник Енвер бей, няколко групи доброволци (300 софти-курсисти по богословие в джамиите) обграждат резиденцията на правителството, известна под името „Баб-и Али”. При опит да проникнат в строго охраняваната сграда нападателите са посрещнати с огън, който те преодоляват. След задържане и ликвидиране на най-упоритите бранители, сред които се оказва и минаващият за техен съмишленик, авторитетният висш османски военачалник Назъм паша, правителството на Камил паша е арестувано и принудено да абдикира.

Енвер бей, най-влиятелният сред младотурците и пръв конспиратор, принуждава бившето вече правителството на Камил паша да подаде писмено оставката си. Взел в ръка въпросния къс хартия, Енвер бей, който вече се самотитулува като паша, отива в двореца „Чанкайя” при султана. Падишахът Решат приема случилото се като свършен факт и удовлетворява претенциите на конспираторите за нов национално отговорен кабинет начело с Махмуд Шевкет паша, който да спре срива на империята. Малко по-късно за командващ въоръжените сили на страната е назначен Ахмет Иззет паша, и за министри на външните и вътрешните работи съответно Саид Халим паша и Талат паша. Всъщност управлението на империята става под диктата на Талат, Енвер и Джамал паша, които образуват неофициален триумвират. (19)

Иттихадистите, които вече имат солидни позиции в правителството и армията, на 29.01.1913 г. създават силна гражданска парамилитаристична структура, известна под името „Mudafaa Milliye-I Cemiyeti” (Дружество за национална защита – ДНЗ).

В решенията на нейния Първи учредителен форум се призовава за национална консолидация и инвазия в Тракия и Македония. Да се загърбят междуличностните интереси, партийните страсти и, вдъхновени от патриотични стремления, да възстановят господството си над всичките земи, попаднали в ръцете на врага (разбирай Тракия и Македония). По-нататъшните й действия показват, че тя е по-скоро полицейска структура, подчинена лично на триумвирата Талат, Джамал и Енвер паша.

В дните преди държавния преврат от 1908 г., сред легалните и нелегалните организации на военната, гражданската и дворцовата опозиция, влизащи в състава на Младотурското движение, се създават неформални звена за обезпечаване на собствената си сигурност. Техни членове и симпатизанти, търпящи влиянието и лидерството на Енвер бей, се интегрират в строго централизирана нелегална структура, която дълго време остава неизвестна за мнозина. Никой не знае за нейното съществуване, още повече и предназначението й.

За неин командир е назначен близкият съратник на Енвер бей – подп. Ешреф Сенджер Кушчубашъ. По-късно фактическото й ръководство се осъществява от щабс-капитан Сюлейман Аскери. Той е кадрови офицер, завършил през 1905 г. военно училище. По-късно е назначен на полицейска длъжност в Багдад, преподавател в жандармерийско училище и ръководител на чети в Бенгази (Либия–1911г.). Има голям опит в борбата срещу гръцкото четничество в Тракия и Македония. Взема активно участие в аферата „Шемсе паша”(Манастир-Битоля).

Според редица турски специалисти новата структура се явява приемник на разузнавателната организация на Абдул Хамид, известна под името Yildiz Istihbarat Teskilati, която иттихадистите закриват на 23.07.1908 г., или 4 дни след победата на младотурския преврат. Известна е още и под името Umuru Sarkiye Dairesi. Много нейни кадри се преливат в Специалната организация. Те са с голям опит в борбата на Абдул Хамид срещу политическата опозиция, намерила убежище в Париж, Лондон, Брюксел, Женева и Кайро.

На тази по същество парекселанс разузнавателна структура е възложено да събира и анализира събраната информация и излиза с конкретни решения, в резултат на които да се множат историческите, културните и политическите дивиденти на империята в Европа. Да се съживи разкъсаният дух на исляма и да се събира информация до там, докъдето се простират интересите на империята: Северна Африка, Кавказ, Средна Азия, Балканите, Русия и Китай.

Основният стремеж на тази структура е дейността й да бъде нелегална или полулегална, недосегаема за правосъдието и независима от двореца, армията и жандармерията. Когато е нужно, със собствени сили и доброволци бързо да се трансформира в мобилни диверсионно-подривни и наказателни чети, способни да развиват дейност далеч зад пределите на империята. Тази цел по същество определя и нейния затворен военно-терористичен характер зад линията Мидия–Енос (до Одрин), като програма минимум и програма максимум в Западна Тракия, Епир и Македония.

Така през 1909 г. на бял свят се пръква полулегалното военизирано формирование под името Teskilat-i Mahsusa-Special Organization Ottoman Empire – Специална организация (СО), която се оказва изключително жизнена и пословично жестока структура, върху чиито темели се изгражда днешната Национална разузнавателната служба на Турция, известна вече с абревиатурата MIT (МИТ). В следващите години тя инфилтрира в себе си ДНС и оглавява ръководството на иттихадистите, а след това и т. нар. „младотурско движение”. По този начин специалистите квалифицират въпросното движение като партия с полицейски принципи, характерни за немските разузнавателни и контраразузнавателни структури.

Не може да не се отбележи, че един от нейните първостроители е и Мустафа Кемал паша, чията нелегална организация, известна в литературата под името Vatan ve Cemiyeti – Отечество и Общество (създ. 1905 г. в Дамаск), се влива в Специалната организация. (Това е видно от публикувания дневник на Ешреф Кушчубашъ и дисертацията на Филип Стюард от Университета в Принстън, САЩ).

Известно е още, че през 1908 г., във връзка с конфликта с Австро-Унгария, Мустафа Кемал се оказва в Босна и Херцеговина с разузнавателни ангажименти към Специалната организация (СО). Със същата цел ведно със своя верен съратник Юмер Хаджи той заминава като „доброволец” в Либия, за да се бие срещу Италия (1911 г.). Тук в Бенгази и Траблус Мустафа Кемал командва специална армейска част, а Юмер Хаджи е командир на група чети (башибозуци( в тила на италианците. Те се комплектуват от бивши и настоящи криминални субекти, убийци или издирвани за задължения към държавата лица и други. По същество техните действия са свързани с мародерство, разграбване, прочистване и изпепеляване на населени места ведно с обитателите им. Това дава основание на познавачите на МИТ да посочат, че ако Истанбул е родното място на МИТ (1908 г.), то Бенгази и Траблус (Либия–1911 г.) е мястото на бойното кръщение на турското четничество, написало тук една от грозните страници на своята история. (20)

 

 

-Къде стоят младотурците в опитите за реванш на Османската империя?

 

Иттихадистите (КЕП) имат усещането, че поляризацията на Балканите и блоковата ориентация в Европа може да променят географията на империята и загубените земи отново да се присъединят към отечеството. Ето защо пред Специалната организация (МИТ), която е инфилтрирала в себе си Организацията за национална защита (ОНЗ), възниква въпросът за мобилизацията и обучението на доброволци, които под нейния патронаж да трасират предварително пътя на аскера към Тракия, Македония, Епир и Североизточна България.

За тази цел Енвер бей като началник на щаба на 10-и корпус, охраняващ границата на запад от Чаталджа, вика при себе си подп. Ешреф Кушчубашъ и майор Юмер Хаджи и с тяхна помощ кооптира около себе си (разб. МИТ) надеждни офицери, които са били ръководители на диверсионни чети в тила на врага по време на войната с Италия (1911 г.). Сега с тяхно непосредствено участие се създават доброволчески легиони (башибозушки полк), с които да се осъществят национално значими операции, както казва Енвер бей.

Без да губят време, първите легионери (доброволци) от „Галата” (Истанбул) са изпратени за обучение в известните столични казарми „Таксим” и „Метрис”. След завръщането им остават боен резерв за специални операции в състава на 10-и корпус, чийто командир все още е Ахмет Иззет паша. (21)

Точно по това време възникват противоречията между съюзниците за разпределение на отвоюваните земи, което хвърля сянка върху Балканската война (1912 г.). Двуличието на Гърция и Сърбия в отношението им към България е най-ранната индикация за иттихадистите, че Балканите са в навечерието на ново противопоставяне, което е шанс за реванш на османлиите.

Не може да бъде подмината и маниакалната амбиция на Фердинанд, който сънува как на бял кон стъпва в града на царете Константинопол. Кобургът неистово моли съдбата да го допусне до лазурния Солун, независимо от цената, която ще плати българският народ. Вместо баланс в разпределението на отвоюваните земи съобразно с вековните надежди на християнското население в Македония и Тракия, Фердинанд провокира шовинистичните страсти на довчерашните си съюзници, а на турците е предоставена реална надежда за реванш, за който те вече са готови.

Няколко седмици преди да пукне пролетта на 1913 г., иттихадистите изпращат зад линията Мидия–Енос десетки чети, наричани по това време „Авджъ табурларъ” – Ловни батальони от състава на 3-та пехотна армия. Те са съставени от току-що завършили военни училища младши офицери. Според Сюнер Ялчин, въпросните батальони са първите елитни структури по немски образец на известната „Специална организация” (МИТ). Те са първообраз на т. нар. „Ловни батальони” още от времето на султан Абдул Хамид. Самият той се е страхувал от тях, да не му направят преврат, и ги отдалечил от Истанбул. Те, според Сюнер Ялчин, са най-сполучливата структура за обезвреждане на десетките чети в Тракия и Македония. Множество са случаите на отвличане от тях на чуждестранни граждани (френски и английски) за откуп. Иттихадистите са принудени активно да ползват тази форма на организация до 1923 година. (22)

Според редица учени, Ловните батальони преследват следните цели: Да се свържат с местните ходжи, мюфтии и вакъфски лидери и бейове, трайно обвързани с бившата османска администрация и нейните все още неразформировани разузнавателни служби. Чрез тях да създадат нелегални антидържавни парамилитаристични групи и организации, които да саботират мерките за изграждането на нова военно-бюрократична и църковна администрация в новоосвободените от поробителя земи. Да блокират инициативата на местните българи мохамедани да се завърнат в лоното на своята автентична духовност. В удобен момент да провокират турското население и българите мохамедани към стихийни бунтове, които да завършат с обявяване на местни административно-политически автономии или самостоятелна държава.

Най-важното задължение на т. нар. „Ловни батальони” е чрез създаване на Национално турско-помашко въстаническо движение (башибозушки формирования) да осигурят предварителни условия за близкия победоносния ход на турските армейски части. (23)

В този контекст пример за пробване пулса на времето и схемата за работа е случаят с автономията на Южен Епир и Западно-Егейска Македония. Младотурците считат (разб. МИТ), че Южен Епир, който се явява ничия територия между новосъздадената република Албания (28.10.1912 г.) и Гърция, може да добие автономността си и впоследствие или в хода на събитията да премине в дар на Албания, която да компенсира дарението със съюзнически задължения спрямо Турция. За ръководител на операцията е назначен подп. Бекир Фикри, от частта за специални операции.

В разстояние на три месеца този амбициозен офицер ведно със 150 подготвени легионери, обособени в три-четири чети, обикалят цялата територия на Косово, Южен Епир, Западно-Егейска и Вардарска Македония. Навсякъде създават тайни комитети и башибозушки опълчения. Особена активност проявяват селата с преобладаващо турско или турско-албанско население: Гребена, Кастория, Козани, Конче, Мечова, Наслич, Сервидже, Алсоня и други.

В началото на лятото на 1913 г., след провеждане на „регионален конгрес”, Бекир Фикри обявява независимостта на Автономен Южен Епир. Поради това, че т. нар. „Автономия на Южен Епир” е дело на върхушката на иттихадистите, въпреки съблазните Високата порта отказва подкрепа. Новоосвободена Албания също отказва съпричастност и се ориентира повече към християнска Европа, отколкото към мюсюлманска Турция.

Бекир Фикри търси съдействието и на Румъния, обещавайки обществени позиции на няколкото хиляди власи в района. Но получава разочарование лично и от румънското дипломатическо ведомство: „Въпреки добрите отношения между Румъния и Турция, все още ние нямаме военен договор. Турция е провалена и победена държава. При това положение да чакате съдействие от нас е смешно. Освен това Румъния не е в състояние да спре кръстоносния поход срещу Турция. Нейното състояние е съмнително не само сега, но и за в бъдеще.” Разочарован, Бекир Фикри се завръща в Истанбул и участва в състава на легионерите, придадени към армейските части на Енвер паша за реокупация на Източна Тракия. (24)

Междувременно иттихадистите (КЕП) укрепват позициите си в управлението на страната. Те отстраняват Махмут Шевкет паша от премиерския стол. Неговото място се заема от принц Саид Халил паша, който е безволева и лесно манипулируема личност. Един от нейните лидери – Талат паша, е избран за министър на вътрешните работи. Изключително респектиращата позиция му гарантира председателския стол на иттихадистите. Така се отваря пътят и на началник щаба на 10-и корпус Енвер бей, на когото по-късно е поверено командването на армията. Въпреки завоюваните управленски позиции, иттихадистите все още не са поели самостоятелно управлението на страната. Това ще се случи няколко месеца по-късно или в навечерието на Първата световна война. Тогава, подготвяйки се за участие, за няколко месеца те ликвидират повече от 1,5 милиона арменци. Така се осъществява поредният геноцид на 20-я век, на който Адолф Хитлер многократно се позовава.

През втората половина на юни (17.06.1913 г.) българската армия първа открива огън по позициите на сръбската и гръцката армия. Междусъюзническата война е факт. България навлиза в тресавището на погрома, от който неистово прави опит да се оттегли. Това е дългоочакван момент, който хвърля в луда радост цяла Турция. Нарушението на мирните договори развързва ръцете на Сърбия, Гърция, Румъния, Турция и Черна гора. Джамиите денонощно са пълни с граждани, които освен за реванш, за нищо друго не говорят. Те се молят Великият Пророк да благослови армията за предстоящата битка с „окупаторите”, дошли до линията Мидия–Енос.

Усетил гърчовете на българите, Енвер паша предлага на Генералния щаб на армията, а преди това и на Хуршит паша (командващ 10-и корпус), да се осъществи изпреварваща операция с участието на легионерите, които нелегално да се разгърнат под формата на чети по главното направление на армията: Истанбул, Люлебургаз, Къркларели, Одрин, Свиленград, Любимец.

Съгласно плана на Енвер бей, четите под командването на известните военачалници Ешреф Кушчубашъ, Кече Бекир, Селим Сами, Сюлейман Аскери, Черкез Решит, Фехми Бейлер и Джихангаратлъ трябва да преминат в тила на българската армия, където да симулират въстание на турското и помашкото население. Това да даде основание на армията да защити „бунтуващите” се зад линията Мидия–Енос. По този начин се развързват ръцете на правителството, което международната общественост не би осъдила за нарушаване на Лондонското споразумение.

Противоречията по върховете на турската държава възпрепятстват вземането на решение за нарушаване на договореностите от Лондон. Лично военният министър Ахмет Иззет паша намира инициативата като нецелесъобразна и опасна за статуквото на империята. Дори заплашва със съд всяка волност в това направление. За да демонстрира, че думите му не са празна приказка, разпорежда задържането на Кече Бекир, който според военната полиция подготвял провокация над българите. Военнополевият съд спешно му издава смъртна присъда. Още преди да бъде публикувана в Държавен вестник, той е помилван, освободен и веднага се завръща при легионерите. (25)

В същото време чуждестранните дипломати, разбрали за намерението на офицерите от 10-и корпус, изразяват безпокойството си от подобно намерение. А английският представител дори заплашва Истанбул. Подобна е позицията и на Санкт Петербург, който дефинитивно казва: „Това ни дава основание ние пък да провокираме създаването на арменска държава в Южен Анадол”. (26)

След поредна среща на Енвер бей и Ешреф Кушчувашъ с Хуршит паша, ледовете се стопяват. Високата порта гледа със скрита надежда към поведението на иттихадистите. Все пак Ахмет Иззет паша не пропуска да отбележи, че при успешно реализиране на операцията ще бъдат наградени. В противен случай увисват на въжето. „Имате пълна свобода на избор”, казва той. Подобна е позицията и на падишаха.

 

-Как се развива началото на инвазията в Тракия?

 

Междувременно под ръководството на Ешреф Кушчубашъ, Кече Бекир, Сюлейман Аскери и Селим Сами 1200 „нетърпеливи” доброволци-легионери успяват да се изнесат по море с двадесет гемии в близост до Кумбургаз и Чоплуджа. Оттук, съгласно плана утвърден от командващия 10-и корпус Хуршит паша, легионерите успешно атакуват в тил рехавия разчет на българската батарея (далекобойна артилерия), заела стратегическа позиция на височината „Мурат тепе”. Турция ликува, улиците не могат да поберат излезлите по тях хора. Десетки телеграми се изпращат до Енвер бей и Ешреф Кушчубашъ (07.07.1913 г.). Часове след успешния десант при „Мурат тепе”, в кабинета на Хушрит паша (командващ 10-и корпус) се провежда отговорна среща. Както се и очаква, Енвер паша и Ешреф Кушчубашъ са лаконични: „Не утре, а сега веднага тръгваме (армията) зад линията „Мидия–Енос”. Плановете за действие на ГЩ на турската армия за реокупация на Източна Тракия отдавна са готови, утвърдени и се намират в ръцете ни. В момента нашите легионери проливат кръвта си, преследвайки малобройни части от българската армия, които не са в състояние да задържат устрема ни.

– Защо бе извършен превратът от януари 1913 година?

– Защо бе убит Назъм паша?

– Защо избрахме ново правителство начело с принц Саид Халил паша?

– За какво дадохме обещание пред народа?

– Защо се заклехме в името на Великия Пророк?

Всичко това бе заради Одрин, или Одрин, или Одрин. Без Одрин Истанбул е загинал, а без него Империята. А без нея и ислямският свят. Ние нямаме избор, освен час по-скоро да прекосим линията „Мидия–Енос”, която и без това е изоставена от самите българи. Двеста хилядната ни армия е готова всеки момент да се притече на помощ на „въставащите” вече наши сънародници в Тракия.”(27)

След демонстрация на неподчинение и сила от страна на Енвер бей, в чиито ръце вече е голяма част от армията, иттихадистите посягат към управлението на страната. Хуршит паша поглежда широко разтворената карта и казва: „Портата дава зелена светлина, посоката е на запад, където все още не е изсъхнала кръвта на нашите бойци. Линията „Мидия–Енос” е история, която ще се споменава единствено в учебниците.”

След съгласуване на оперативните планове за действие и координация с Генералния щаб на Турската армия, е дадена заповед за инвазия, която не се ограничава в разумни граници. Преди това генералът предупреждава подчинените си с думите: „Аллах да ви благослови, нека слънцето изгрее в душите ни. Но помнете, ние нищо не знаем за вашата инициатива. Такава е заповедта на Великия везир.”

За сведение на читателя, още преди да се състои срещата с Хуршит паша, Енвер бей самоволно е разпоредил непосредствено след десанта при „Мурат тепе” верните му армейски части, нарушавайки линията „Мидия–Енос”, инкогнито да се включат в подкрепа на легионерите. И така с помощта на башибозука, армията, вървейки след тези бандити, усвоява изконна българска територия. Това е схемата за пред външния свят.

Няколко дни след началото на Междусъюзническата война, или три дена след десанта на височината „Мурат тепе”, Ешреф Кушчубашъ, Сюлейман Аскери, Селим Сами и Кече Бекир ведно с придадените им легионери (башибозуци), след нечувано мародерство, убийства на стотици беззащитни жени, старци и деца по пътя си, посрещат на главната улица „Истанбул йолу” в Одрин щаба на 10-и корпус начело с Енвер паша (10.07.1913 г.). Тук в казармата „Айше кадън” се дават първите оръдейни салюти в чест на победата. С участието на местни турци, гърци (първенци) и действащи офицери се избира Общинско и Околийско управление на Одрин, който е бил 3 месеца и 27 дни в ръцете на българите. (28)

От Одрин „позлатеният” от Портата френски писател Пиер Лоти изпраща поредица от репортажи „колко жестоки са били българите”. С подобна мисия в Одрин идват и главните редактори на гръцките вестници в Истанбул „Тахидромос”, „Неологос” и „Еврос”. Тези издания дезинформират световното обществено мнение в продължение на няколко месеца.

По заповед на управляващите, след прибиране на житните култури от полята на Източна Тракия, те се изземват и предоставят на завръщащите се турски изселници, напуснали областта преди 2–3 месеца. След това започва истинската трагедия на българското население. Изземва се оръжието, а неговите притежатели на групи по 40–50 човека се разстрелват вън от селищата. Голяма част от мъжкото население е избито. Отклоняват се девойки за обслужване на харемите и проституцията в Анадола. Това е допълнителен бизнес за башибозука, който е „вън от контрола” на държавата. Тези, които за часове не напуснат територията на Одринския вилает, се отправят към Мала Азия или разстрелват.

В същото време гръцки чети тип „башибозуци” мародерстват сами или в компания с османлии в цяла Източна Тракия. Гърците се радват, че ще бъдат под управлението на турците, защото българите непременно щели да ги насилват да се именуват българи. Те предпочитат Мохамед пред Христос.

Апогеят на турската жестокост най-добре е демонстриран в прекрасното българско село Булгаркьой. Няколко думи за него. Според Анастас Разбойников то е основано от 5–6 български семейства от Доган Хисар в края на 16 век. Няколко десетилетия по-късно тук се заселва по-голяма група доганхисарци. Първоначално българите пристигат и се установяват като овчари заедно с овцете си. През следващите столетия селото се разраства за сметка на четири турски села, които изчезват, а землището им се присъединява към това на Булгаркьой.

В началото на 60-те години на 19 в. жителите на Булгаркьой са в конфликт с патриаршията. В селото живеели 412 български екзархийски семейства или 1132 души. През 1911 г. по инициатива на учителя Ангел Атанасов в селото се основава клон на обществено-културната организация „Българска Матица”.

В Булгаркьой е имало голямо българско училище, основно и двукласно, със 7 учители и 2 учителки. В навечерието на Балканската война тук работят петима учители – Ат. Шивачев от Лозенград, К. Гьорчев от Мустафа паша, Ст. Илиев от Булгаркьой, М. Иванова от Прилеп и А. Найденова от Битоля. (29)

Любомир Милетич посочва, че след опожаряване на селата в Малгарско и Кешанско, башибозукът се насочва към Булгаркьой. Идвайки тук, първо извършва публичен разстрел на 350 мъже. Следващата наказателна мярка е депортирането на 1080 лица, предимно жени, през Галиполи в Чанаккале (Мала Азия). Така Булгаркьой става символ на трагизма на източнотракийци. (30)

Подобна е съдбата и на с. Чаталджа. И то е било сринато от башибозука. Споменавам това българско село, защото майката на съпругата ми Станка Димова е преживяла ужаса, както стотици българи в стремежа си да напуснат опожарена Източна Тракия. Ето нейните спомени за това коварно време, които неведнъж ни е разказвала.

Баща й Димо е сред първенците на с. Чаталджа. Имал е ниви, пасища и лозя, които осигуряват висок жизнен стадарт на семейството им. Той ведно с още десетина заможни като него са старейшините, които решават въпросите на селяните и на селската община. Димо Йорданов е с ярко подчертано патриотично чувство. Той е отделял значителни средства за издръжка на училището и читалището. Подпомагал е финансово и в натура православната църква, сираците и вдовиците от Балканската война. Димо Йорданов е ревностен привърженик на Екзархията, което не е одобрявано от местните турци и гърци. Те са завиждали на този преуспял в живота българин.

След запалване на първите къщи от башибозука, главатарите му идват в дома на Димо чорбаджи, за да вземат скътаното от него злато. Но малко преди това той ведно с четирите си деца Йордан, Колю, Петко, Станка и съпругата си Ташка с общия поток на бягащите напуска останалата в пламъци Чаталджа. Башибозукът разпилява цялата покъщнина, долапите и хамбарите на двуетажната къща, но злато не намира. Тогава решава да я запали и тръгне по следите на жертвата. Не след дълго турците намират чорбаджи Димо. С ятаганите си те го посичат и взимат златото, намиращо се в пояса му. Докато те си разделят намереното съкровище, съпругата му Ташка ведно с децата се отскубва от погледите на палачите и се отдалечава от трагичната сцена.

След ден и половина бегълците достигат българската граница. Още нестъпили в първото село, Ташка получава сърдечен пристъп и умира. Добри хора оставят четирите й деца в местната църква, която е пълна с изоставени рожби. Случайността отвежда едно бездетно гръцко семейство в църковния храм, за да си вземе деца за осиновяване. Погледът му попада на прегърналите си и стоящи до амвона Петко и Колю. Така те стават част от гръцкото семейството, живеещо в гр. Орестиада.

Поотраснали, Колю отива войник и повече не се връща. А Петко свива семейно огнище и заживява спокоен живот. Но мисълта за брат му Йордан и сестра му Станка никога не го напуща. За да съхрани родовата памет, кръщава дъщеря си с името на малката му сестричка Станка.

В началото на 70-те години в Орестиада идват бивши гръцки емигранти, живеещи в Ямбол. Те поемат пред Петко ангажимента чрез гръцките емигрантски организации да открият сестра му и брат му. След близо едногодишно търсене те попадат на следите на Станка и Йордан. Тяхната съдба е близка с тази на братята им в Гърция. Станка и Йордан са отгледани от добри хора и заживяват в Ямбол и Бургазско.Така връзката е установена и Петко, Йордан и Станка се виждат след близо 60-годишна раздяла. Сега децата на Станка – Соня, София и Гинка, поддържат редовни контакт с братовчедите си.

Да се върнем на прекъснатия разказ.

Същият ден (10.07.1913 г.) чуждестранните консули се срещат с Великия везир (премиера) Саид Халим паша. Те му връчват нота, с която обвиняват Високата порта в едностранно нарушаване на Лондонското споразумение. С нея настояват да се разпусне башибозушката част (доброволците) и турската армия да напусне Одрин и се завърне на изходната си позиция на линията „Мидия–Енос”. Но това е невъзможно, защото горещият мирис на кръвта е подлудила башибозука и аскера, чийто ятаган вече е издигнат и над селата в Узункюприйско, Хайреболско, Свиленград, Деведере, Лозенградско, Визенско, Бабаескийско, Люлебургазко, Малкотърновско и десетки други.

Правителството е на кръстопът, Талат паша го заплашва с преврат, иттихадистите надделяват и няколкохилядна армия допълнително се прибазира в Одрин с намерението аскерът да остави костите си, но не и града. Спешно в полосата „Мидия–Енос” се разгръща във фронтова позиция нова 200-хилядна турска армия.

За тях нямат стойност думите на руския премиер Сазанов, който по време на срещата си с посланик Турхан паша казва: „Вие ще се съпротивлявате и няма да напуснете Одрин. Но това ще реанимира поредната балканска коалиция, която вас и в Анадола няма да ви остави спокойни.” (31)

Румънският крал Карол изпраща на падишаха султан Решат лично писмо: „Ако вие не се върнете на линията Мидия–Енос, това ще възстанови антитурската коалиция между Гърция, Сърбия и България. Това ще бъде в отговор на Вашите намерения. Турската държава няма потенциал, за да се изправи срещу Тройния съюз. Не оставайте армията в ръцете на безотговорни военачалници.” (32)

Писмото предизвиква неочаквана тревога, което налага спешно заседание на Министерския съвет. Все пак е взето решение въпросът с Одрин да не остава в ръцете на Великите сили, защото има редица пътища за излизане от евентуалната криза на доверието и международното право. Подобно е мнението и на турските посланици в Лондон и Париж. Постигнат е национален консенсус между султана, главния везир, командващите армията, от една страна, и народа от друга. Одрин остава завинаги в т. нар. „свещени граници” на империята. За успокоение на международната общност Истанбул декларира, че Одрин е последният „граничен камък” на османската държава.

За защита на тази позиция в Одрин се създава Комитет с участието на арменци, евреи, гърци и турци, който спешно се отправя за Европа, за да оправдае завземането на града. Между тях са: Решит Саффет, Махмут Недим, Калбиос ефенди, Орфанидес ефенди, Муалим Карабет, Абрахам Папазиян, Агоп Сербетчиян и Хайм Бахарес ефенди. (33)

Наше право е, да имаме претенции казват те, защото в Тракия живеят 1 229 572 турци срещу 189 000 друговерци. Тогава по какви закони болшинството е в положение на потисната народност, която се изтребва методично? Ако това е вашата цивилизация, ние не я приемаме. Но ако един ден се изчерпи търпението на турците живеещи на Балканите, то те ще се изправят срещу опасността. Тогава ще дойде умът в главите на другите и тогава ще разберат какво значи турчин да се потиска. (34)

За да обсъдят положението и близките намерения, в Одрин се организира среща на „тройката” Талат паша, Енвер бей и Ешреф бей. Основният въпрос за обсъждане е, докъде може да продължи инвазията на легионерите, пита Талат паша, защото армията е достигнала стратегическите си цели с превземането на Одрин. Отговорът на Ешреф бей е по-скоро „може дотам, докъдето желаем”. След това той подава на Талат паша разгъната карта на Западна Тракия. На нея са отбелязани с червени кръгчета главните и второстепенните селища, които да бъдат първи заличени с огън и меч. Посочени са със стрелки силите и средствата за реализиране на горното. Това са турско-помашки башибозуци, подкрепени от „доброволци” от турската армията. След това Ешреф бей уверява пашите, че казаното ще бъде сторено за броени дни, още преди Европа да се събуди от дълбокия си сън. Имали достатъчно военизирани дружини в селата, които са осигурени с оръжие и боеприпаси. Всеки момент имали готовност за действие. Тръгнем ли ние, тръгват и те. След това обсъждат въпроса за евентуалното създаване на т. нар. „Западно-тракийска турска република”(ЗТТР) и всички атрибути, нужни за това. (35)

Любомир Милетич отбелязва, че въпросът за „Автономна турска република” е бил анонсиран писмено и устно от гръцки първенци на Гюмюрджина до одринския валия. Особена активност в тази насока развивал гюмюрджинският владика архимандрит Никола, ведно с гръцки военни кръгове. Клирът на Дедеагач не останал назад от въпросната идея. Меракът за „Автономия” не бил чужд и на адвоката Фошияди, евреина Алонсо Карасу бивш турски депутат, и турския главен мюфтия Реуф ефенди. (36)

Талат паша обещава да подготви всичко, отнасящо се до формалното обявяване на т. нар. „Турска република” за пред света. Той задължава Ешреф бей да мобилизира целия човешки ресурс на мюсюлманите за защита на очертаните вече граници на въпросната карта. Енвер паша, човекът на действията, пита: „Какво е необходимо за осигуряване на победата”. „Командири”, е лаконичният отговор на Ешреф бей. (37)

По-нататък той казва, че в Западна Тракия, където плануват да вдигнат „въстание”, имат неограничени възможности за създаване на опълчения (башибозуци) от турци, гърци, албанци и особено от помаци, които успешно да се противопоставят на българските чети и останалите части на вражеската армия: „В момента нашите „Ловни батальони” успешно работят с помашкото население. Сред него създават групи за съпротива. В редица села те се обединяват под общо ръководство. Вече имаме и две–три помашки дружини и в Кушукавашко и Мастанлийско. Застрашените от властта са в планините, а другите са при семействата си. Тук те са легална опозиция и публично се връщат в правата вяра. В обобщение може да кажем, че тамошните мюсюлмани, сред които имаме стотици доверени хора, са готови за всичко, но не умеят нищо, освен да държат сопа (прът), пък и оръжие все още трябва. В това отношение, макар и малко, доволни сме от гърците от Дедеагач, Ксанти и Гюмюрджина, които осигуряват пушки и патрони на изгодни цени.” (38)

Доволен от позицията на своите подчинени, Енвер паша обещава да осигури част от демобилизираните офицери, участвали във войната срещу Италия (1911 г.). В отговор Ешреф бей казва: „Ние тук водим националноосвободителна борба. Ето защо връщане назад няма. А българите и гърците трябва да се съгласят с позицията ни за Одрин, от една страна, и от друга, да осигурят равни права на мюсюлманите с това на основното население в България и Гърция. Ако това се пренебрегва, наш дълг е да ги защитим.” (39)

Междувременно касапинът на Тракия Енвер бей със знанието на командващия 10-и корпус Хуршит паша (разб. ГЩ на турската армия) разпорежда на подп. Ешреф Кушчубашъ под ръководството на 15–20 офицери да комплектува няколко чети от по 100–120 легионери, които по примера на Бекир Фикри (вж. Епир) спешно да преминат в Западна Тракия и се обединят с изведените отколе там т. нар. „Ловни батальони”. Успоредно с тях да се обособи армейска част с командири: Сюлейман Аскери – началник щаб, Ихсан бей – командващ артилерията, Сервиджели Екрем и Искеле Ариф бей – командващи атакуващите сили, Иляз Бей – командващ кавалерията, и още Късъклълъ Джемил бей, Лютфи бей, Хилми бей и други. Това се предполага да бъде ядрото на бъдещата армия на т. нар. „Западно-тракийска турска република”. (40)

 

-Как се развива турската окупация на Тракия?Кой върши зверствата?

 

На 16.08.1913 г. големи групи легионери под командването на Ешреф Кушчубашъ и неговите съратници Черкез Решит, Сапанджалъ Хаккъ, Фехми бей, Сюлейман Аскери и Селим Сами прекосяват р. Марица почти без бой. След изпепеляване на редица български села по маршрута на движение, те се установяват на изходната си позиция Ивайловград. (25)

Дни преди това, както пише Люб. Милетич, българските власти начело с околийския началник напускат Ивайловград. В тяхно отсъствие местното население (турци и гърци) си избира временно управление, което да движи обществения живот. Владиката апелира за търпимост между турци, гърци и българи, населяващи околията.

След като се разбрало, че Ивайловград е поредната цел на турската армия, общината изпраща депутация в Димотика, за да покани аскера да дойде в града. Същият този владика държал реч в смисъл, че българите били привременни господари тук: „Нашия баща султана трябва пак да почитаме. Ето иде Енвер бей, трябва всички да го посрещнем.”

Виждайки че положението се влошава, общинска депутация в състав: Карални Хаджи Сезов, Панайот Георгию Здрона и Банкаджи Мехмет (турчин) посещава в Истанбул министъра на вътрешните работи Талат паша, за да научи от извора бъдещето на околията, съгласно водещите се преговори в Турция. Той ги изненадва с думите, че Ивайловград се предвижда да остане в границите на България. Завръщайки се, депутацията убеждава гръцкото и турското население да не се изселва.

Опожарявайки десетки села, гърци и турци се отдават на мародерство. След две-три седмици стотици каруци, коне и мулета, натоварени с жито, брашно, зимнина, хиляди глави едър и дребен добитък задръстват пътя от Ивайловград за Одрин. Там имало държавни складове за продукцията и предварителни заграждения за добитъка, който е иззет от българите. (42)

Идва 16.08.1913 година. Късно след обяд гражданството на Ивайловград начело с владиката организирано посрещат окупатора. Той оставя управата да ръководи временно града. Такава е била и директивата от Одрин.

Тук същия ден, късно вечерта, Ешреф бей запознава подчинените си и местните първенци (турци) с водените разговори с ръководителите на иттихадистите и лично с Талат паша и Енвер паша. Подробно очертава близката битка и стратегическите цели: пълна окупация на Западна Тракия и създаването на т. нар. „Западно-тракийска турска република”, като предмостие за следващата цел – Македония. Накрая със съжаление казва, че върховното командване, министърът на отбраната и султанът не дават зелена улица на намеренията им. Тоест, да не се „излиза” вън от Одрин.

Преди още османлиите да се установят в Ивайловград, спешна телеграма от Истанбул разпорежда инвазията да се спре и във възможно кратък срок войската да се завърне в Одрин, чийто статут още не е окончателен. В отговор Селим Сами казва: „Господа, аз от тук крачка назад не правя. Човек трябва да има чувство за отговорност и то да се уважава. Аллах не може да допусне друг мръсен народ да си играе с неговата съдба (турците). Може да бъдеш победен, може да бъдеш и победител, но такова бедствие не съм виждал. Ако ние само за миг се отделим оттук, този народ (мюсюлманите) ще бъде ликвидиран. Тези беззащитни хора не може да оставим без гаранция за живота им.

Препоръчвам ви да направите официален рапорт, в който да пише: Селим Сами падна убит. За да отмъстим на виновниците, нашите части напреднаха малко повече, други се разпръснаха и сега сме ангажирани с тяхното управление. С Джихангироглу ще стигнем до там, докъдето можем. Така няма да допуснем да сме само наблюдатели на тежкото положение. За да отмъстим за Селим Сами, ще напредваме дълбоко в границите на българите.”

Ешреф бей изразява съгласие с позицията на Селим Сами. Той подготвя и чрез командващия 10-и корпус изпраща рапорт с горното съдържание на министъра на войната.

Мнимото убийство на Селим Сами потриса населението на Цариград. Самият падишах и след него всички министри изразяват болката си от кончината на известния командир. Вестниците са пълни със спомени на негови съратници. Описват се невероятни героични постъпки на „покойника” в Либия. В джамиите вървят непрекъснати молебени. (43)

На следващия ден башибозукът се отправя за Крумовград. По пътя си окупаторът опожарява и избива жителите на десетки села. В интерес на истината нека споменем и едно изключение. В спомените си дядо Арабаджията посочва, че турците от неговото село Попско (централна община) уверяват българските си съселяни, че те (башибозукът) няма да вършат погроми и няма да допуснат това да сторят османлиите, които са тръгнали към района. И действително, башибозукът и аскерът се съобразяват с дадената дума. Случаите на мародерства и убийства в Попско са значително ограничени, но житото и добитъкът са иззети и отправени към Одрин. Това твърдение на дядо Арабаджията не съвпада с писаното по този повод от Любомир Милетич.

От тук Кушчубашъ се отправя към Крумовград, който превзема след голяма улична съпротива на четата на Домусчиев и гражданството под ръководството на кмета Васил. Според турски източници, войводата ведно с няколко десетки четници са пленени, изправени пред съд (състав Камбер ага и Алемдар Мустафа паша), който ги осъжда на смърт. Решението на т. нар. „съд”, изложено под формата на листовка, се разпространява сред населението (на бълг. език). Пленниците са разстреляни в покрайнините на Крумовград. Подобна е съдбата и на друга малобройна чета начело с Димитриев. Според други автори пленниците са били отведени в Кърджали и там съдени и ликвидирани. Съществува и друга версия – отвеждането им в Одрин, където съдбата им е трагична.

Крумовградчанинът Камбур бей е назначен за околийски управител. След време неговата къща е запалена ведно с намиращите се в нея хора. Между тях бил и бившият околийския управител. За негов заместник и отговарящ за сигурността е назначен кадрови офицер. Тук за един ден се стъкмява башибозушки батальон от 220 доброволци от помаци, турци и цигани. На местното население се раздават над 200 манлихери и амуниции (17.08.1913 г.)

На 18.08.1913 г. аскерът и башибозукът под командата на Ешреф Кушчубашъ, подкрепени солидно с жива сила, навлизат успешно в Момчилград. И тук над 200 нови доброволци, подобни на кушукавашките, се озовават при османлиите. Преди това успяват да пленят обоз на българската армия, насочил се към Гюмюрджина. Те изземват военната униформа на българите, за да облекат част от местните доброволци. И тук раздават 180 бойни пушки и хиляди патрони.

На 19.08.1913 г. по време на обедната молитва Кърджали е обкръжен и превзет от Ешреф Кушчубашъ. Според други източници отбранителите са натикали турските първенци в джамията, за да не се включат на страната на нападателите. Има източници, които посочват, че отбранителите са предложили на османлиите своеобразен „бартер”. Ако те посегнат на мирното население, джамията ще бъде взривена. Селим Сами предприема рискован ход, като решава да нападне обградения вече град. Без да се съобразява с претенциите на българите, той атакува и „печели”, защото българите не посягат към фитила, както правят аскерът и башибозуците. Отбраняващата се кавалерийска част пробива обсадата и се изнася далеч от града. Щастливците, които успяват да избягат, са малцина. Сред тях не е командващият отбраната на града (името не е посочено). Взет е личният му кон, които е подарък от Фердинад за доказаната му храброст. Турците го подаряват на падишаха султан Решад ведно със сабята му. По-късно конят и позлатената сабя по разпореждане на султана се връщат на българския цар с мотив, че героите и мъртви трябва да бъдат уважавани и почитани. (44)

В следващите дни османлиите старателно мародерстват. Те „констатират”, че вещите и предметите, които отнемат, са крадени от Одрин по време на неговата окупация. Късно вечерта с участието на аскера е избрано местно самоуправление. За негов пръв управител е посочен Мустафа бей (бивш управител). Сред представителите на турските четници се намира и вуйчото на Талат паша, който спешно мобилизира и въоръжава около 600 башибозуци. Така над 1000 главорези създават ядрото на така наречените по-късно „Националноосвободителни сили” (Kuvayi Milliye).

Фактите потвърждават, че в последните три дни печална слава добиват т. нар. „Кърджалийски”, „Мастанлийски” и „Кушукавашки” батальони, в които преобладават българи мохамедани. Жестокостта им спрямо българите в Западна Тракия е сравнима единствено с тази на варварите, опустошавали земите ни през ранното Средновековие. За тях покосяването живота на един християнин е забавление, наслада, богатство и богожелано деяние.

В тези три български града се установява турско управление, което предизвиква протестите на западните дипломатически представителства. Ето защо Високата порта предупреждава Енвер паша да спре набезите си в Западна Тракия.

Вместо да се подчини на височайшата заповед, в която го заплашват и с военен съд, той отива в Ивайловград и извиква при себе си Ешреф Кушчубашъ и Сюлейман Аскери, издигнат за ръководител на разузнавателната организация към армията, известна в литературата под името Teskilat-I Mahsusa. На двамата свои съратници Енвер бей лаконично заявява: „Нашата освободителна мисия продължава. Пред вас е Гюмюрджина, Дедеагач и Ксанти”. (45)

След това встъпление Енвер паша запознава и дошлите по-късно на срещата Хаджи Сами бей и Ибрахим Джиханоглу с плана за реокупиране на Родопите, Западна Тракия, Македония и Егейските острови, превърнали морето в гръцко.

На 22.08.1913 г. Енвер паша подробно запознава съратниците си със сценария за всеобщ бунт (въстание) на „турско-помашкото население”, както той се изразява, и обявяването на Западно-тракийската турска република като израз на волята на местното мюсюлманско население.

В този зловещ план успоредно с реокупацията се предвижда установяване на местно национално управление. Той не само внушава, но и разпорежда ликвидирането на всякаква съпротива с огън и меч до пълно прочистване на Родопите и Западна Тракия, за да не остане в историята нерешен тракийският въпрос и повече българи да не се срещат по тези земи.

На края на разговора от името на движението „Единение и прогрес” Енвер паша упълномощава Ешреф Кушчубашъ за командващ на всички армейски части, цивилни чети и башибозушки опълчения. Той се явява непосредствен отговорник на реокупацията, обявяването на автономната република и независимото правителство със столица Гюмюрджина.

За началник на щаб на Националноосвободителните въоръжени сили назначава Сюлейман Аскери. В неговия състав са включени още кадровите офицери: майорите Лютви бей, Ихсан Бей, Иляз бей, капитаните Ариф бей, Екрем бей, Джемил бей и Хилми бей. (46)

Без да губи време, щабът на националните сили определя направлението на главния удар в посока към Гюмюрджина, Ксанти и Димотика. Башибозукът макар и трудно преодолява защитата на Гюмюрджина от четата на Таню войвода с повече от 2 хиляди четници. В тяхна подкрепа е кавалерийска част начело с полк. Димитриев, но това се оказва недостатъчно. И така, на 31.08.1913 г. пехотинци и кавалерия под командването на Селим Сами бей и Ибрахим Джихангироглу безпрепятствено влизат в изоставената от българската армия Гюмюрджина и продължават в движение към Димотика, която на следващия ден ведно с Ксанти е превзета.

Противно на очакванията на Високата порта и личното обещание на великия везир пред западните консули, че аскерът няма да мине на запад от Марица, на 31.08.1913 г. Ешреф бей и съратниците му на импровизирано въстание в Гюмюрджина обявяват създаването на т. нар. „Западно-тракийска турска република” (ЗТТР) начело с преподавателя в медресе българина мохамеданин Салих Ходжа (от с. Пандежик). Така на бял свят се появява криминалното управление на тази география под имената: Гарби Тракия Хюкюмет-и Муваккатеси (Временно правителство на Западна Тракия) и Гарби Тракия Хюкюмет-и Мустакилеси (Независимо правителство на Западна Тракия). В неговия кабинет влизат офицери, духовници и първенци: Ешреф Кушчубашъ, Сюлейман Аскери, Хюсеин паша, Шюкрю бей, Мехмет Пашазаде, Хаджи Саффет бей (Дедеагач), Хафъз Салих Ефенди (Гюмюрджина), Хаджи Иса ефенди и Мехмет паша (Ксанти), Селим бей и други. За да не привличат вниманието на Европа, първите военачалници като Ешреф Кушчубашъ, Селим бей и Сюлейман Аскери формално се оттеглят от правителството. По същество това са хората, чиято дума се чува безапелационно.

За да демонстрира своя демократичен характер, непосредственото управление на държавните дела се преотстъпва в ръцете на Съвет от трима представители на етническите малцинства (евреин, грък и мюсюлманин): – Самуел Карасо от Гюмюрджина, Хаджи Сафет от Дедеагач и Мехмед Шукри паша от Ксанти. Следващата по значимост институция е председателят на Извънредния съд Рауф ефенди. (47)

Същият ден, 31 08.1913 г., Енвер паша изпраща поредната телеграма до Ешреф Кушчубашъ, в която се казва: „Правителството не застава зад нас, още повече и зад идеята за създаване на Независима турска република. Това няма да попречи на тракийското правителство спешно да пренасочи въоръжените национални сили в две направления:

Първо към Източните Родопи – Егридере (Ардино), Даръдере, (Златоград) и Палас (Рудозем).

Второ към Дедеагач, който все още е окупиран от гръцката армия.”

На другия ден, стъкмени башибозукът и аскерът, които вече наброяват няколко хиляди, се отправят към следващите цели на инвазията. (48)

Междувременно от Одрин и Гърция инкогнито се осигуряват муниции, оръжие и армейско подкрепление. Известно е, че по железопътната линия Овчалар и пристанището Порто Лагос се доставя допълнително оръжие и боеприпаси, така нужни за новосформираната армейска част и башибозука. Оттук идват и гръцки чети в помощ на башибозука, без да са канени от османлиите. Единствено антибългаризмът ги тласка към „саможертва”.

На 02.09.1913 г. е и първото заседание на т. нар. „Национален парламент”, който приема Меморандум до посланиците и консулите на Великите сили. С него се обявява фактът на т. нар. „Национална независимост на Западна Тракия и Родопите”, олицетворявана от криминалната държава. Подобно съдържание има и Обръщението към населението, живеещо в тази географска област. (49)

Кратка телеграма изпращат и до Истанбул. В нея се посочва, че „националното въстание” на мюсюлманите е породило необходимостта от тяхната закрила. И единственото средство е независимата държава.

Следва светкавичен отговор лично от министъра на отбраната Ахмет Иззет паша: Във възможно най-кратък срок офицерите от турската армия веднага да скъсат връзките си с автономистите и да се представят пред командващите на своите части. Това, разбира, се не се случва, дори няма прецедент. (50)

Същия ден Националният парламент утвърждава и задължителните атрибути на държавата, между които:

Знаме с бял цвят (изразява свободата), черен (жестокостите на Балканите) и зелен цвят (ислямскта връзка), върху които има полумесец и звезда (връзка с Турция) и герб. Определя границите, територията (площта – 8578 кв. км.), часовата зона – UTC+2, въоръжените сили – 21 700 души, бюджета, валутата – рaradise (пара), столицата – Гюмюрджина, официалния език– турския, законодателството – османско, телеграфна агенция и вестник „Независимост”, изписван от евреина Самуел Карасо на турски и френски език. Формата на управление – републиканска, обявяване на независимостта и т. н. Парламентът приема и следната структура на населението в ЗТТР:

Общо 234 700 100%

Мюсюлмани (турци, помаци и цигани) 185 000 78.82%

Православни българи 25 500 10.86%

Православни гърци 22 500 9.37%

Евреи, арменци и други 2 200 0.94%.

Прави впечатление малкият брой на православните славяни. Това се обяснява с прогонването и ликвидирането на десетки хиляди българи, които от столетия обитават Тракия. (51)

Твърде показателен е текстът на националния химн, създаден за часове от Сюлейман Аскери. Той е пропит от расистко-шовинистична омраза към другите народи. Величае победите на турския войник и турската нация. Ето част от обощения текст:

„Ей, истински тракиец, колко си щастлив. Ти с кръвта си даде живот на националноосвободителната борба. Пред твоето национално знаме, обагрено с кръвта на героите, стоят мирно други народи.

В родината ни се разстила духът на свободата. Всеки се страхува да излезе срещу нашата стоманена армия. Пресушавайки водите на река Марица, постигнахме успех за родината.

Ние първи запалихме искрата на свободата, врагът от нас се уплаши и побягна. Враговете ще се уморят, републиката ще живее. Ей, врагове, не считайте, че този народ е уморен от борбата. Знамето ни ще се вее вечно в отечеството.”

По повод утвърждаването на текста Хафъз Али Галип, обръщайки се към Сюлейман Аскери, казва: „Народът с благодарност ще Ви споменава. Вие включихте всички особености на народа ни в този текст. Това е маршът на всички турци на Балканите”. (52)

Автономистите на тържествен молебен освещават и знамето на въпросната криминална република. Между присъстващите личат имената на ръководителя на церемониала Фуат Балкан (запомнете това име) и Сюлейман Аскери, Сюлейман Зейнелабидин, капитаните Иляз Демироглу, Джемил Къшкъллъ, Касим, Екремизкечели Арив и лейтенантите Юмер Лютви, Бейкозлу Решат, Черкез Садък. По правило тези лица са членове на МИТ.

Веднага след обявяването на републиката няколко хиляди доброволци се включват в жандармерията начело с Хаккъ бей за охрана на границите. Обявена е и задължителна военна служба за турци и помаци. За няколко дни са мобилизирани в Кърджали 2600, в Златоград 3000, Гюмюрджина 1400, Ксанти 1200, Дедеагач 650 младежи. Тяхното приемане и обучение е в прерогативите на съответните комендатури. Особено старателни в това отношение са били комендантите на Гюмюрджина и Дедеагач – известните главорези Джафер бей и Али Риза бей. Те организират и мобилни кавалерийски поделения във Фере, Софлу, Димотика, Ивайловград, Смолян, Йенидже, Любимец, Ардино, Крумовград и Момчилград.

Учредена е Национална милиция като самостоятелна военна структура с командир майор Сюлейман бей, известен от войната в Либия. Тя има три окрупнени поделения в Крумовград, Златоград и Ксанти със съответните командири Рашид бей, Ариф бей и Джамал бей. Те осигуряват оръжието си от гръцките гарнизони, които изпращат не само оръжие и храна, но и стъкмени чети на разположение на турския аскер. Автономистите се възползват и от оръжието (сист. „мартини”), скрито в Родопите по време на Балканската война. (53)

Твърде противоречиви са данните за признаване на тази криминална република. В литературата се споменава за намерения, но не за реално признаване на т. нар. държава „Тампон”, която би могла да наруши хегемонията на славянските държави на Балканите.

Известен е още фактът, че през септември 1913 г. Гърция изпраща правителствена делегация начело с известния политик Фоти Стефанопулос, който връчва меморандум за признаване на новата държава и за желанието за установяване на двустранни дипломатически връзки между двете съседни страни. Той не възразява и срещу споделените намерения на Турция да инициира създаването на една „Балканска федерация” с участието на Албания, Косово и Босна.

Известно е също, че египетският Зелен полумесец изпраща делегация на високо равнище, която да бъде в помощ на новопоявилата се „държава” (23.09.1913 г.). Това се възприема като жест на ислямския свят към техните братя мюсюлмани.

Редица турски автори споменават, че България е сред страните, признали въпросната република, което е абсолютна лъжа. Не може да воюваш със страна, която прочиства и изтребва хиляди българи, и същевременно да предприемаш стъпки за нейното идентифициране като самостоятелен държавен субект, който е в непосредствена близост до националните граници. Напротив, България ведно с Европа настоятелно притиска Истанбул да се откаже от мераците си в Западна Тракия, Македония и Родопите. (54)

Турция е на път да бъде изолирана от европейските столици. Вътрешната опозиция също притиска правителството да се откаже от авантюри. Министърът на финансите Джавит бей заплашва с оставка: Хазната е празна, постъпления няма и откъде да се вземат и дадат на армията, казва той. Истанбул го грози банкрут. Франция е готова да даде заем, но при условия, че Турция се включи в мирния процес на Европа. Лидерите на иттихадистите Талат паша и Джамал паша са склонни към компромис. По-нататъшните действия на армията и башибозука те намират за опасно предизвикателство.

Високата порта, виждайки нетърпимостта на международната общност и близката перспектива от водещите се под контрола на Великите сили преговори за Тракия, настоява пред Гюмюрджина да спре прочистването, за да не стане причина за нови териториални загуби. (55)

На 13.09.1913 г., изправена пред пълно компрометиране и застрашаване на преговорния процес, Високата порта е принудена с официално разпространена Декларация да се разграничи не само от действията на Тракийските национални сили, но и от обявената Западно-тракийска турска република.

Тя прави пробив чрез Джемал паша, който е принуден да отиде в Дедеагач и лично да се срещне с вироглавия касапин Ешреф бей и неговия началник на щаба Сюлейман Аскери. (56)

Във връзка с идването на Джамал и Талат паша в Западна Тракия, Ешреф бей преди това изпраща и на двамата лаконичен текст: „В Западна Тракия се създаде република с независимо правителство. За да влезете в границите на независимата държава, трябва да носите паспорти, издадени от Османската държава. Правим това съобщение, за да няма недоразумение и непредвидими обстоятелства.”

Още преди да бъде поставена телеграмата на бюро на Джамал паша, той вече пътува за Крумовград. Тук той е посрещнат от аскера и башибозуците. На въпроса има ли личен паспорт, иттихадистът показва този, с който никога не се е разделял. Околийският управител Камбур бей му организира среща с първенците на града. Дълго време двамата лидери на иттихадистите не разбират смисъла на това поведение на Ешреф бей. (57)

Все пак пашите успяват да внушат на автономистите да ограничат издевателствата и подготвят предаването на Западна Тракия на българската армия до 25.10.1913 година. Договарят се разговорите да продължат в Истанбул. След това двамата паши се озовават в Гюмюрджина на митинг пред общината. На него Джемал паша казва: „Българите ще дойдат, тези които бяха победители, сега ще дойдат като победени. Вие мюсюлманите ще държите главите си гордо, а те ще държат главите си наведени. Вам ще бъдат запазени правата. Вие не трябва да се страхувате, защото ей-тук в Димотика стоят толкова хиляди мюсюлмани, готови винаги да ви защитят.”

По внушение на Джемал паша, за успокоение на мюсюлманите, Сюлейман бей подготвя и изпраща специално писмо до кмета на мнимата столица Хаджи Мустафа. В него се споменават предлаганите от тях условия за капитулацията на т. нар. „Западно-тракийска турска република” и статута на мюсюлманското население. Въз основа на това писмо Гюмюрджинската община довежда до знанието на останалите кметове следните условия, „приети” от българите:

1. Управител на окръга ще бъде турчин.

2. Околийските началници ще бъдат българи, а помощниците им турци.

3. Жандармерията ще бъде съставена от турци и българи.

4. В учрежденията ще бъде запазен турският език.

5. От населението оръжието няма да се събира. (58)

На околийските първенци след получаване на това писмо съвсем не им било до предаване на властта на българите. Мнозина, чийто разум е потопен в мрак, разбират изказването на Джемал паша и въпросното писмо като парола – „да се довърши недовършеното”. Инстинктът им прошепва, бесът им ги зове, камък върху камък да не остава и трева върху тази земя повече да не никне.

На 14.09.1913 г. разговорът продължава в Истанбул с току-що пристигналата Гюмюрджинска делегация. Тук Талат и Енвер паша, дали съгласието си пред султана и великия везир, сега принуждават главорезите Ешреф Кушчубашъ и Сюлейман Аскери да се откажат от мераците си да отстояват реокупацията на Западна Тракия.

След 24-часово непрекъснато заседание правителството на Салих Ходжи дава официално съгласие да се саморазпусне и по този начин зачертава 57-дневното си битие. Така огромна скална маса се откъртва от безжизненото тяло на майка България.

Ключът към съгласието на главорезите са думите на великия везир: „Принудени сме да отстъпим Западна Тракия в замяна срещу Одрин, който остава в новите граници на империята.” Тоест, разменната цена е Източна Тракия – предмостието, което гарантира сигурността на Проливите. Ешреф бей реагира остро, казвайки на пашата: „Тази земя е спечелена с моите собствени ръце, затова не мога да си позволя аз да я върна на българите. Ако Джамал паша иска това, нека сам той направи нужното и я предаде на врага. Нека той да поеме отговорността и вината.” Талат паша се съгласява и дава правомощия на Джамал паша. (59)

Радикалните среди в Движението на младотурците, регистрирало се вече като политическа партия, реагират своевременно. Нейните структури организират митинги в подкрепа на националната кауза за реокупация на Тракия и Македония. Вестниците се пълнят с измислени съобщения за масови убийства на турци и помаци, разрушени джамии и турски села.

Независимо от договорните отношения, Енвер паша променя позицията си на 180 градуса, за да продължи непременно опожаряването и обезбългаряването, каквато е целта на младотурците. Той спешно идва в Ивайловград за среща с Ешреф Кушчубашъ, на когото не само внушава, но и разпорежда ликвидирането на всяка съпротива с огън и меч и пълно прочистване (унищожение) на българите в Родопите и Западна Тракия. Той поема личната отговорност за това, което днес се нарича физически геноцид и разорение на тракийците. В този летопис на престъплението лежи драмата на Тракия.

По разпореждане на този главорез твърде много „доброволци” или цели военни части от турската армия, окупирала Източна Тракия, спешно се присъединяват към т. нар. „Националноосвободителни сили” на Западно-тракийската турска република, за да довършат разорението и изтреблението на българите. „Очите им пламнали в утайката на садизма, те идват, за да пият кръв до пресушаване.” (60)

 

 

-Как се узаконява обезбългаряването на Тракия?

 

Междувременно България е изпратила делегация в Истанбул в състав: ген. Савов, Григор Начович и Андрей Тошев. По време на нейните срещи между 07–16.09.1913 г. се уточняват всички териториални и други подробности, които да бъдат включени в предмета на бъдещото споразумение. Така, на 16/29.09.1913 г. София и Високата порта подписват известния Истанбулски (Цариградски) договор. Съгласно този трактат автономистите следва да подготвят предаването на Западна Тракия до 25.10. 1913 г. по всички правила на международното право.

По силата на този договор българо-турската граница е уредена с чл. 1 на трактата. Той оставя в Османската империя по-голямата част от Източна Тракия, без Свиленград, Малко Търново, Василико и някои други райони. На България е позволено да заеме повторно Западна Тракия, крайбрежието на Егейско море между устията на Марица и Места с градовете Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти. След като правителството в Цариград отказва да подкрепи Гюмюрджинската автономна република, българските войски завземат областта при минимална съпротива. Османлиите отстъпват над 23 000 кв. км. от територията си, в т. ч. Пиринска Македония, но си връщат Одрин и Лозенград, загубени през Първата балканска война.

За нас особено значение придобива чл. 8 от договора, който гарантира свободата на вероизповеданието на мюсюлманите в България, равноправието с останалите български поданици и целостта на мюсюлманските общини: „Обичаите на мюсюлманите ще бъдат уважавани, името на Негово императорско величество Султана, като халиф ще продължи да се споменава в публичните молитви на мюсюлманите, съществуващите понастоящем мюсюлмански общини или които ще се конституират в бъдеще, тяхното йерархично устройство и техните имоти ще бъдат признати и зачитани, те ще зависят безпрепятствено от тяхното духовно началство.”

Така формализиран, договорът предоставя възможност на Турция непосредствено да ръководи живота на мюсюлманите, като главният мюфтия се назначава по споразумение между османското и българското правителство. Тази клауза остава в сила до 1934 година.

Броени дни след сключването на договора на много места помаците от Родопите и Пирин, покръстени в началото на 1913 г., се връщат към старата си религия.

Договорът засяга пряко бежанците от Източна Тракия. Чл. 9 им позволява в срок до две години да се върнат по домовете си. Османската империя се задължава да зачита българските, както останалите християнски общини.

Подписаното по-късно т. нар. „Одринско съглашение от ноември 1913 г.”, отменя правото на източнотрактийските българи (70 000 души) да се завърнат по домовете си в Одринския и Лозенградския санджак и поставя на тяхно място турски бежанци от новите територии на България (30 000). Този регламент е узаконен окончателно с Ангорския договор от 1925 година.

Договорът от 16/29.09.1913 г. предвижда още, както пише Ст. Трифонов, правителството на България поема задължението да назначи за окръжен управител в Гюмюрджина турчин, български поданик и да амнистира всички лица, извършили политически престъпления. Да се осигурят условия за желаещите да се изселят в Османската държава (чл. 7 и 11). Най-недалновидна е отстъпката спрямо турското население да запази оръжието. Това застрашава сигурността на страната и улеснява турските чети, които по това време се изпращат периодически в Македония и Тракия.

Високата порта прави всичко, зависещо от нея, за да запази от възмездие водачите на т.нар. „Гюмюрджинска автономна република”. А България в името на миража, български войник да стъпи на егейското крайбрежие и прокудените от Източна Тракия да се завърнат по родните си места, не сполучи. (61)

Три седмици по-късно 8-а Тунджанска и 2-а Тракийска дивизии под общото командване на ген. Тошев приемат от Джемал паша Западна Тракия.

До деня на предаването на новите земи (25.10.1913 г.) на българските власти, убийци и мародери се наслаждават на жертвата и заграбеното богатство. Паметен знак на това време е барелефът в с. Аврен (Крумовградско), който напомня за убийството на 42 жени, девойки и деца от разярени помаци от Кушукавак и селата Къзъл, Ешекдере и Мерикос, посегнали на жертвите в близкото „Думан дере”, непосредствено до селото.

В спомените си Вълчо Трушанов от Крумовград, чиито годеница, майка, сестра и две братовчедки са сред убитите жени в „Думан дере”, описва този садистичен акт: През септември 1913 г. Доган Хисар беше нападнато, но с 25 защитници въоръжени с манлихери, не допуснахме башибозукът да влезе в селото. В продължение на 15 дни турците все се навъртат тъдява. Тогава дойдоха хора от Сачанли и ни предложиха да се съберем наедно в тяхното село, за да се пазим от башибозука. Така и направихме, но когато го наближихме, то вече беше в пламъци. Върнахме се към Доган Хисар, но и неговата съдба се оказа същата. Изходът беше да се разделим на групи по 80–100 човека и да се крием в балкана. Честите нападения на башибозука раздробиха групите на по десетина човека. Ние вместо към Арда, тръгнахме към Гюмюрджина. Оттам през балкана се отправихме към Ардино и Петково. Тук научаваме, че българската войска е навлязнала в Тракия. Връщаме се в Гюмюрджина. Тук очевидци ни разказват, че башибозукът е отвлякъл от бягащите доганхисарци 42 жени, девойки и деца, за да задоволява долните си страсти със заложниците, които не освобождава от страх да не се компрометират пред новата власт. За целта ги криели в турски села.

Започнахме да разпитваме къде могат турците да ги задържат. Намерихме един българомохамеданин, който ни каза, че знае къде са укрити жените. Потърсихме съдействието на полицията, за да ги намерим. Вместо да ни помогне, тя арестува помака и след една седмица го освобождава и повече не го видяхме. Все пак дадоха ни десетина стражари и тръгнахме за с. Паямлар, но там не ги намерихме и продължихме да ги търсим в селата Къзъл и Химитли. Тук една жена ни казва, че половината от жените са в Химитли и останалите в Кос дере. При тях идвали двама братя помаци от Аврен на име Шериф и Ибрам и един циганин. Отидохме в Черничево, където квартируваше военна част. Потърсихме нейното съдействие. Командирът се отзова и ни даде един взвод войници, командвани от един подпоручик и един фелдфебел на име Филипов. Съвместно с тях отидохме в Аврен. Тук войниците намериха и задържаха въпросните помаци, за които ни беше казала старата туркиня. Разпитахме ги, вързахме ги и с тях потеглихме към Химитли, за да освободим жените. По неясни за мен причини, след време фелдфебелът освободи въпросните помаци. Около полунощ пристигнахме в Химитли. Не след дълго видяхме голямо движение в една къща, навярно това бе мястото, където укриват жените. Предложих да блокираме селото и да атакуваме, но офицерът не пое отговорност – изплаши се. По-късно, когато поутихна шумът в къщата, влязохме в нея, но никого не намерихме, освен няколкото детски дрешки, женски кърпи и други вещи, които познавахме, че са от нашите жени и деца.

Турците, като усетили, че сме влезнали в селото, извели заложниците в неизвестна посока. По едно време срещу нас започна стрелба и офицерът отказа да преследва похитителите. Веднага събра войниците и тръгна към Черничево. Той не се отзова на молбата ни да продължим търсенето на жените. Малко след това ние тръгнахме след войниците, които се прибираха в Черничево. По пътя обезоръжихме двама башибозуци. Пристигайки в селото, разказахме за станалото на майора, той се разгневи и взе оръжието на подофицера. А на нас ни каза да отведем двамата помаци в Крумовград и да ги предадем на полицията. Ние предадохме задържаните на властите, но за наша изненада същия ден ги освобождават.

Връщаме се в Гюмюрджина и там научаваме, че имало манастирски жени, които башибозукът укривал в токаченските села (Крумовградско). Въпросното село било близо до местността „Елбасан дере”. Потеглихме за Токачка и тук от разквартируваната войскова част поискахме помощ. Вместо нея предложиха ни оръжие и военни дрехи, и ние сами да действаме. Претърсихме селото, но без резултат. След като предадохме оръжието и дрехите, се озовахме в Крумовград. По пътя ни настигна един турчин на кон, поздрави и ни задмина. Тук преспахме в хана на Кочо и на сутринта разказахме дерта си на него и за срещата с този турчин. Ханджията Кочо каза, че въпросният турчин е бил Билял чауш. За него се говорело, че е един от главатарите на башибозука. Също ни каза, че малко преди да дойдем тук, той тръгнал в посока към Аврен. Ние се съмнихме, че той знае къде са жените и отива да предупреди да се скрият или преместят. Тръгнахме веднага след него, но в Аврен не можахме да го открием.

От Аврен заминахме за Гюмюрджина, за да научим нещо ново, но нищо не се получи. След няколко дни престой тук, отново се отправихме за Аврен. Като наближихме местн. „Думанлъ” („Думан дере”) в землището на Аврен, на едно място видяхме много стъпки от човешки крака. Отначало помислихме, че са на стадо диви прасета или на овце. Това беше по Коледни заговелки. Земята беше мокра и кална Поразгледахме следите, които отиват към една голяма скала, надвиснала се над едно дере. Погледнахме от скалата и с ужас видяхме долу труповете на жените, девойките и децата. Слязохме в дерето. Бяха навързани една за друга. На скалата са ги разстреляли и както са навързани всички били захвърлени от скалата в дерето. По някои от телата на жените преброихме по 25 куршума изстреляни. Нито една не беше жива. След няколко дни дойдоха и направиха аутопсия и казаха, че са били убити преди 15 дни.

Цялото това търсене на жените продължи 40 дни. Малката заинтересованост на властта стана причина, за да загинат. В групата, която търсеше жените, бяха Кисьов Стамо, Мурджев Стамо, Топал Гиньо, Райчо Джангов, Киро Шабанов и още някои, които не помня.”

Слаба, победена, дезориентирана и без чуждестранна протекция, от една страна, и от друга, в стремежа си да демонстрира интерес към Великите сили, България прави недопустими отстъпки на Турция. Това е своеобразно бягство от Западна Тракия, независимо от оставането й в нейните граници. Тя е новоосвободена територия, но се превръща в земя под аренда на дявола.

След подписването на Цариградския договор радикалното крило на иттихадистите публикува свое мнение за „провала” на т. нар. „Западно-тракийска турска република” (ЗТТР), просъществувала едва няколко седмици. В редица издания те посочват, че геополитиката на Балканите затруднява утвърждаването на първата мюсюлманска република. Доброволният отказ от ЗТТР е по същество едно предателство. Тя, символът на победите на турския свят, е загуба за всички мюсюлмани на Балканите.

Дори дворецът на цар Фердинанд си позволи и я „призна” като независима държава, пишат те. А Гърция пледира за политически контакти и установяване на дипломатически връзки и със ЗТТР. Правителството на Елефтериос дори изпраща писмо: „Ако действията на ЗТТР се простират до Дунав, най-малко 30 хиляди гърци ще се наредят под нейното знаме. Не можем да спестим огорчението си, че за падането на Одрин (1913 г.) имат вина и местната еврейска община, деморализацията на турската армия и лично нейният командващ Шукрю паша.”(62)

Единственото нещо, което все пак постигат националистите, е да организират чети от наемници за защита на младата република (ЗТТР). В навечерието на Първата световна война те се саморазпускат.

Няколко години по-късно Кемал Ататюрк, който е участник в събитията и по-късно военен аташе в София, импонира на това поведение със следното изказване: „Младото поколение нека знае и помни, че неговите деди са създали във времето 114 държави и 16 империи. Западно-тракийската турска република е една от тях. Младежите трябва да бъдат мотивирани за велики дела в защита на народа и свещената ни земя. Затова ние му оставяме и богата история, с която да се гордее.

Ето през 1913 г. бе създадена първата Турска република в Западна Тракия. Нейните основатели ги мотивираше историческото минало на народа. Тя е израз на борбата срещу насилието и свободата.

Когато се разговаря с чужденците за Западна Тракия, трябва да бъдем изключително внимателни. Нужно е Тракия да остане единна и неделима в бъдеще, за да може в един подходящ момент да се присъедини към майката родина. Това е заветната ни цел на нас и на следващите поколения.”

Години по-късно (1933 г.) в интервю пред английския журналист Мак Артур той добавя: „Ако Всевисшният позволи и съм все още жив, ще отвоювам Мусул и Киркук и тамошните планини. Включително и Солун, Западна Тракия ще присъединя в границите на Турция.” (65)

 

-Има ли аналог турската операция в Тракия с предишни исторически събития?

 

Внимателният прочит на литературните източници навежда на мисълта за сходството на операциите на Бекир Фикри в Южен Епир и Ешреф Кушчубашъ в Западна Тракия с тази на международния аферист от близкото минало, англичанина на турска служба Марк Сенклер. Те си приличат не само по замисъл, съдържание и авторство, но и по някои формални белези:

Сенклер се появява начело на няколко помашки батальона в периода между Сан Стефано и Берлинската конференция в изоставения от руснаците четириъгълник: Кърджали, Ивайловград, Гюмюрджина и Смолян.

Сенклер създава от башибозуци и войници от разбитата армия на Сюлейман паша т. нар. „Мюсюлманска народна войска”, която се активира в навечерието на Берлинския конгрес, когато се прокарва демаркационната линия по течението на р. Арда.

Не без участието на Сенклер се създава т. нар. „Родопска комисия за бежанците”, отправящи се към Анадола.

Видимо по същия сценарий се развива реокупацията на Западна Тракия, която цели да осигури успех на Истанбулския (Цариградския) договор. За да се разкрие част от антибългарската дейност на този международен аферист, читателят трябва да се запознае с т. нар. „Тъмръшка република”– творение на въпросния англичанин. Позовавайки се на известните вече публикации на родоповеда Васил Дечев, да обобщим: „Тъмръшката република” е самоуправляваща се общност на помашки села, (известни още и като „Непокорните села”) в района на Тъмръш, появила се след Руско-турската война (1877–1878 г.). Тя по-скоро е рожба на т. нар. „Сенклерово въстание” през февруари–май 1878 година. Думата „република” има преносен, а не юридически смисъл. Никога не са обявявали държавна независимост 13 рупчоски села и 4 махали, както и 5 пещерски села и една махала; не са получавали и международно признание.

През 1879 г. „непокорните села” отказват да плащат данъци на източнорумелийското правителство и ограничили достъпа до областта. Причините за сепаратизма са комплексни и варират от: неприемане на доминирано от християните управление в Източна Румелия; страхове от възмездие заради участие в потушаването на Априлското въстание в Перущица, Бойково и Дедово; подновяване на въоръжени сблъсъци с четата на капитан Петко войвода.

През лятото на 1879 г. на събрание на 100 селски първенци, проведено в с. Триград, е избран съвет от трима души за управление на общността. Това са Хасан ага от Триград, хаджи Мустафа Кюлюнк от с. Беден и Молла Еюб от с. Мугла. Събранието взело решение селата да не се подчиняват никому и да сформират жандармерия от 20 души. На селските първенци е била предоставена голяма полицейска, административна и съдебна власт. Столицата се местела, като първоначално била в Триград, после в други централни села.

През 1880 г. първенците принципно са съгласни да минат към Източна Румелия, но отказват да предадат оръжието от страх да не бъдат нападнати от комити. Същата година османската, българската и помашката страна се съгласяват четири села да бъдат върнати на Източна Румелия. През 1881 г. Османската империя награждава първенците с ордени и им прибира данъците. През 1882 г. Източна Румелия замразява процеса на присъединяване на тъмръшлии. През 1885 г. турски войски окупират „Тъмръшката република”. През 1886 г., по силата на Топханенската конференция, „Тъмръшката република” е включена в границите на Османската империя.

Подобен сценарий е предвиждал да се развие сепаратизъм в Западна Тракия, която впоследствие да бъде анексирана от Османската империя. Що се отнася до самоинициативата на Енвер паша и неговите съратници, определено може да се каже, че всеки техен ход е съгласуван с Високата порта и ГЩ на турската армия и представители на Германското посолство, които стоят зад кадър по понятни причини. Техните действие по-скоро били насочени не към акуширане на криминалната Гюмюрджинска република с неясна перспектива, отколкото да бъде използвана за разменна монета и обезбългаряване на Тракия, което тя постигна.

В книгата си „Външните турци” видният шовинист Джелалеттин Юджел ни поднася следното прелюбопитно продължение на горната идея: „В резултат на продължителна нелегална и полулегална дейност, на 30.08.1915 г. турци и помаци създадат Западно-тракийско местно самоуправление (Bati trakya bolge hukumeti). Инициативата принадлежи на т. нар. „Западно-тракийски комитет за освобождение”. Той е учреден в Драма от капитана от турската пехота Фуат бей. Негови съратници са действащите офицери от турската армия Шакир Зюмле и Джеват бей. През септември 1917 г. въпросната организация и измисленото самоуправление се разпускат.” В интерес на истината, в спомените си Фуат бей не споменава нищо за въпросната република от 1915 година.

Днес в Европа има десет–петнадесет турски организации, именуващи се „Западно-тракийски”, които често експонират турцизацията на цели райони в съседните на Турция държави. В главите им клокочи най-новата идея за помашка автономия.

 

 

 

Източник: kardjali.bgvesti.net

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини