Ако човек застане под стените на преторианския лагер в Рим през пролетта на 193 година, ще бъде свидетел на сцена, каквато световната история не познава нито преди, нито след това.

От укрепленията войниците обявяват търг. Стоката: Римската империя - с легионите, провинциите, флотите и около шейсет милиона поданици.

Наддават двама сенатори: единият отвътре, от лагера, другият - отвън, като крещи предложенията си през стената.

Печели този отвън, с 25 000 сестерции на войник. Казва се Марк Дидий Юлиан, ще носи пурпура шейсет и шест дни и ще влезе в историята като човека, купил трона на аукцион.

Случаят обаче се простира далеч отвъд сцената при лагера - защото истинската стока на онзи търг не е самата империя, а илюзията, че императорът все още получава властта си от сената и римския народ.

Пътят към търга започва с разложението на един необикновен институт.

Преторианската гвардия - елитната стража, създадена да пази императора - отдавна е открила, че който пази владетеля, той го и избира.

Още през 41 година, след убийството на Калигула, преторианците намират зад една завеса в двореца треперещия му чичо Клавдий и го провъзгласяват за император срещу щедро възнаграждение.

Така се създава прецедент: всяка смяна на властта носи „дар“ за гвардията и с всяко поколение цената расте, а срамът намалява.

Кризата избухва с убийството на император Комод в последната нощ на 192 година.

Наследникът му, суровият ветеран Пертинакс, прави фаталната грешка да се опита да върне дисциплината и да спести от подаръците.

На 28 март 193 година, след едва три месеца власт, преторианците нахлуват в двореца и го посичат.

И тогава, останали без император и без кандидат, войниците правят следващата, естествена за тях стъпка: щом тронът така или иначе се дава срещу пари, защо да не го получи този, който предложи най-много?

Сцената на търга е описана от очевидец - сенатора и историка Касий Дион, който е в Рим през онези дни.

В лагера вече се намира Сулпициан, тъст на убития Пертинакс и градски префект, който наддава отвътре.

Навън е Дидий Юлиан - един от най-богатите мъже в Рим - доведен, според изворите, от амбициозната си съпруга и от ласкатели право от трапезата.

Понеже портите са затворени, той крещи сумите от подножието на стената, а войниците съобщават офертите му на Сулпициан и обратно - жив аукцион с империята на масата.

Когато Сулпициан стига 20 000 сестерции на войник, Юлиан не просто наддава, а скача направо на 25 000 - и напомня на гвардейците, че тъстът на убития може да отмъсти за смъртта му.

Комбинацията от алчност и страх определя изхода на търга.

Портите се отварят, Юлиан е провъзгласен за император, а вечерта сенатът, обкръжен от войници, покорно узаконява покупката.

За да си представим сумата: 25 000 сестерции са над двайсет годишни заплати на легионер.

Дидий Юлиан израства в дома на майката на Марк Аврелий, минава през целия почтен път на римския аристократ - консулство, командване, управление на пет-шест провинции, при това без провали.

Ако беше стигнал до трона по друг начин, можеше да остане в аналите като поредния добър император.

Вместо това е запомнен като героя на най-позорния епизод в историята на Принципата.

Още на следващата сутрин градът се обръща срещу новия император.

Народът на Рим, който търпи много, но мрази да бъде унижаван, посреща купувача с камъни и проклятия; в Циркус Максимус тълпата открито призовава източните легиони на помощ.

А те не чакат покана.

За няколко седмици Песцений Нигер в Сирия и - най-опасният - Септимий Север в Панония, най-близо до Италия, се обявяват за императори, а Клодий Албин в Британия изчаква, докато Север не го привлича с титлата цезар.

Юлиан бързо разбира, че е купил двореца, печата и титлата, но не и войската, която да ги брани.

Преторианците, ненадминати в превратите, са свикнали повече с дворцовия живот, отколкото с големи походи.

Опитите му да ги строява за бой будят смях, а церемониалните слонове, които Юлиан се опитва да превърне в бойни, хвърлят ездачите си още при обучението.

Към това се добавя и още едно унизително обстоятелство: според Касий Дион императорът така и не изплаща цялата обещана сума - купувачът на империята се оказва длъжник на продавачите.

Отчаян, Юлиан праща срещу Север убийци, после делегация от сенатори, накрая му предлага да делят трона.

Север не си прави труда да отговаря по същество - вместо това праща на преторианците кратко послание: предайте убийците на Пертинакс и се разоръжете, и ще бъдете пощадени.

Гвардията, вярна на себе си, продава императора си за амнистия.

На 1 юни 193 година сенатът - същият, който два месеца по-рано се кланя на Юлиан - гласува смъртната му присъда и обявява Север за император.

Войник намира изоставения владетел в опустелия дворец.

Според Дион последните му думи са: „Но какво зло съм сторил? Кого съм убил?"

В известен смисъл - никого. Той само приема условията на търг, обявен не по негово желание.

Септимий Север влиза в Рим и първата му работа е да накаже продавачите: свиква преторианците уж за церемония, обкръжава ги с легионите си, разжалва цялата гвардия и я прогонва от столицата, заменяйки я със свои дунавски ветерани.

Търгът от 193 година е последната сделка на старата гвардия. Самият Север обаче стига до властта по същия път - с войници, само че по-многобройни и по-опитни.

Годината на петимата императори се оказва генерална репетиция за третия век, когато легионите ще произвеждат и свалят владетели толкова бързо, че между 235 и 284 година на трона се сменят над двайсет императори.
Империята ще научи, че тронът принадлежи на онзи, който командва най-силната армия - урок, който после всяка епоха преоткрива за своя сметка.

Смъртната присъда на сената обаче не е последното наказание за Дидий Юлиан: консулът от 175 година и управителят на Германия и Африка изчезва от изворите; остава само посраменият купувач.

Самият Север, наказал продавачите на трона, според Херодиан вдига заплатите на войниците.

По думи на Дион на смъртния си одър той завещава на синовете си да живеят в разбирателство, да обогатяват войниците и да не се съобразяват с никого другиго.

Близо шестнайсет века по-късно Едуард Гибън поставя търга в заглавието на пета глава от историята си за упадъка на Римската империя.

Своеволието на преторианците той нарича първия признак и първата причина за този упадък.