Елица Радославова Христова и Катрина Веселинова Димова от бившия вече 12“б“ клас на СУ „Петко Рачов Славейков“ получиха изключително признание за своите литературни способности, заставайки на първо и трето място в Националния литературен конкурс „Живеем в земята на Ботев“ в раздел „Есе“, обявени са за лауреати на конкурса, а есетата им са включени в специална книга.
„Елица написа есето „Дете на поробен народ...“, а Катрина – „Живеем ли в земята на Ботев?“. Двете подхождат към конкурса с вдъхновение, породено от особеното им отношение към поета и личността Ботев, сами избират погледа към проблемите, които конкурсът дава възможност да бъдат осмислени.“ Това разказва техният учител по български език и литература Гергана Пърличева.„Желанието им за участие в този конкурс беше още от миналата година, но неочакваното преминаване към онлайн обучение прекъсна добрите намерения, но не ги заличи. Елица още през октомври беше готова с есето си, докато Кати го написа на един дъх в последния ден преди изпращането. И двете са момичета не само с интерес към литературата, но и с нестандартно метафорично мислене, както и с винаги заявени лични позиции по най-сложните морални проблеми и казуси.“, продължава Пърличева.
Новината за голямото постижение дойде в деня, в който момичетата получиха своите дипломи за средно образование заедно с плакети за отличен успех и издигане престижа на СУ „Петко Рачов Славейков“. Катрина Димов има среден успех в дипломата си Отличен 5,99, следвана с малко от Елица Христова.
За наградите си и двете девойки благодарят искрено на Гергана Пърличева, която успява да ги мотивира към творчество и е основната причина за високите резултати по български език за тазгодишния шампионски випуск, включително на държавните зрелостни изпити.
През миналата учебна година Елица бе отличена и в литературен конкурс, посветен на Вазов, а награждаването се проведе в Античния театър в Пловдив.
Националният конкурс за написване на стихотворение и есе „Живеем в земята на Ботев“ цели приобщаване на участниците към делото на революционера Христо Ботев.
Откъси от наградените есета:
Елица:
Дете на поробен народ…..
Окови тежки, ръждясали, вековни скърцат и плачевен глас зове, проклина, ала вятърът отнася воплите жални нейде в глухата пустиня…. Детски плач с молитвите за милост се преплита…. Рабската люлката все така се люлее, народът, наричащ себе си „свободен“, свит удобно в ембрионална поза, сънува някаква друга свобода, за която някога някъде е чел….
Макар да са минали години, откакто българинът физически е усещал бича на робството, нашият Дух все още се лута бездомен в пространството, но не за да търси духа на Караджата, нито на Поета, нито на Апостола, а да се оглежда в сълзите ни отива ли му трънения венец. Увенчани сме с този трънен венец не от чужд народ, а от нашия собствен страх - страх вековен и пропит до такава степен в съзнанието ни, че дори след толкова много време, все още да се боим да излезем от границите на познатата и сигурна територия на сигурността.
Катрина:
Живеем ли в земята на Ботев?
Свободата си струва цената. Мислим си, че сме свободни, защото само тази версия на свободата познаваме. Заместителят. Та ние имаме заместител за всичко – за любов, за приятелство, за идеали, за реални действия, за съвестта ни, за мечтите си, за близките си хора дори. За всичко. Някои от тези заместители е почти абсурдно да ги сбъркаш с истинските понятия, но моля ви, не се лъжете, ние се справяме отлично. Разлика дори не забелязваме, истината отдавна я продадохме и затова сега я не знаем. Свобода или комфорт – та то едно и също е, хайде, стига сме издребнявали! (...)
Ботев не вярва в традиционния Бог, този строгият горе в небесата, който ни наказва, но вечният бунтар вярва, че съвестта е достатъчен съдник за делата на човека. Сега ние отново не вярваме в Бог, но и съвестта не е подходящо мерило за добро и зло, защото някои от нас вече я продадоха, а други все още се боим да я използваме…
Нешка Шопова
