В Кърджали на сцената на Дома на културата бе представен оживелият разказ „Джанки в Манхатън“ от д-р Хасан Ефраимов, а след бурните аплодисменти зрителите се разотидоха просълзени, предаде кореспондентът на БГНЕС.
Авторът е акушер-гинеколог в Добрич и с актьора Красимир Демиров гостуваха в Кърджали в рамките на програмата за деня на града-домакин, когато се чества освобождението от турско робство. От 2015 г. досега е издал 4 книги, още 4 са готови за печат. Големите телевизии му обърнаха внимание след зловещия инцидент на гара Хитрино, иначе той се радва на десетки хиляди последователи и почитатели. Роден е на 15 януари 1966 г. в село Трем, Шуменско. Разказва, че селото някога се наричало Шейтанджък, защото там хората в Делиормана /Лудогорието/ за пръв път видели шейтана /дявола/ – на такъв им заприличал локомотивът на влака. Представете си едни хора в онези тъмни години, изведнъж пред тях излиза огромното туловище на локомотив – пушещ, свирещ, гърмящ, свистящ, трещящ, затова си помислили, че ей го на, това е дяволът, затова и селото нарекли така, уточнява Ефраимов. „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“, този разказ се роди спонтанно. Произшествието беше станало рано сутринта, а аз обикновено по това време си лягам и бях пропуснал този момент. Когато към 11 ч. станах и видях кадрите по телевизиите, осъзнах ужаса. Близо два часа гледах. Никога не съм мислил, че ще напиша такъв разказ. Когато пиша, слушам депресивна музика, това е релаксът ми. Няма как щастлив човек да пише за болката, трябва да я изпиташ, за да я опишеш. А шейтаните, които ни дължат толкова дълго на дъното и преобръщат живота ни, са много, не изпускат примката. Събрал съм около 20 разказа за трагедията в Хитрино, в тях има много образи на шейтани и мисля, че това ще бъде най-хубавата ми книга, ще бъде 6-ата поред, без да броим научния ми труд. „Възкресение“ със сатирични разкази и още една, която не зная как ще се казва, са готови за печат. Първата беше „Метаморфоза“, започнах я като на шега през 2015 г. “, разказва той. Не работи с издателства, сам си финансира отпечатването и продава през Фейсбук, защото другото е унизително за всеки автор, книжарниците искат до 60-70% от коричната цена. „Убеден съм, че ще се появи някой, който ще поиска да прави спектакли или филми по моите разкази. Е, засега все още няма такъв, но аз съм сигурен, че ще се появи. В процес на подготовка е постановка по „Изпращачът на души“ с всичкия черен докторски хумор в нея, първата „Джанки в Манхатън“ се посреща много добре, цялата драматургия по нея е дело на актьора в Добричкия театър Красимир Демиров“, допълва писателят-доктор. Тук се намесва Демиров с уточнението, че моноспектакълът де факто е литературно четене на един разказ. „Когато прочетох книгите му, си казах, че този човек не може да е нормален, толкова много болка и страдание има в текстовете му. Ако един човек понесе всичката тази болка, ще откачи. Може би неговото убежище са книгите му, в тях той бяга от кошмарите. След всяко представление аз съм разнебитен. Защото да събереш в един час онази горест и мъка на емигранта е почти непосилно. „Джанки в Манхатън“ е за всички, които имат роднини и близки в изгнание някъде по света и ако не се насълзят очите им, значи не им пука за нищо. В случая не спектакълът е уникален, а литературният текст“, казва артистът. Премиерата в Добрич е била с благотворителна цел в полза на Фондация „Св. Николай Чудотворец“ и децата с интелектуални затруднения. „Внимание, „Джанки в Манхатън“ е тежко, драматично произведение. В спектакъла са добавени и и други части от „Дервишки караконджул“, както и от „Събирачът на болка“. Не е съвсем подходящ за деца и за емоционално лабилни хора. Приятели, след премиерата на „Метаморфоза“ изхвърлих букети за близо 1 000 лв. Затова цветя няма да приемам. Нека парите отидат в благотворителната кутия“, призова тогава разказвачът на истории и образи от Делиормана. „Да ви кажа че съм американец, не съм. Сякаш и българин не съм вече… Никакъв не съм отдавна… Вися някъде там в пространството… някъде над Атлантика, вероятно. Понякога в източния край на океана… Понякога в западния… И като че ли се чувствам най-добре, когато съм по средата му… Близо до мястото, където е потънал Титаник… Опитам ли се да бъда в България, Америка ме привлича към себе си… като един откачен магнит. И скоро се озовавам над Антлантика, за да се установи равновесие… Реша ли да съм в Америка, ме привлича България. Може би е такава съдбата ми, да живея над Атлантика… От Атлантида съм… – отговарям често на американците. – От изчезващите жители на Атлантида… Устата им зяпва… Гледат умно около минута, разсъждавайки наум, къде ли е пък тази Атлантида? О, чудесна страна… Наистина чудесна… Прекрасни хора… – изричат накрая с резервната си усмивка. С резервната… защото друга нямат. Имат само резервна… Истинската са я загубили отдавна…“, така започва болезнената изповед на изтръгнатия от корена си, изгубен по света носталгик по родното. И още от текста: „Скърцаща джанка… Това сънувах една вечер… Джанка… някъде там, в страната на спомените… Клоните ѝ се търкаха едни в други и скърцаха… Имаше бурен вятър… Долетя чак оттам… оттатък Атлантика… Мина над портите на ада и рая… намиращи се под бурните вълни, близо до мястото, където е потънал Титаник… Откри ме сред небостъргачите на Манхатън и се настани в самотната ми душа, за да не я напусне никога… Събудих се, плувнал в пот… Така и осъмнах… До сутринта вече бях забравил, докато не сънувах пак… Сънувах скърцащата джанка… Вечер след вечер… И не ми даваше покой“. Докторът признава, че когато изобщо се захванал да пише, е имал тежки житейски проблеми и те са сложили отпечатъка си върху творбите му. Написал „Джанките“ за една нощ, плакал и писал, и после два дни се възстановявал. Оригиналът е „Джанки в Истанбул“ и е за изселниците, които страдат по България. После идва идеята разказът да стане глобален, защото българите са разпилени по целия свят и еднакво страдат от носталгията. Послужих си с измама, вметва авторът. Душата на емигранта му е много добре позната, родителите му са изселници, а той познава десетки такива. В „Корона от магарешки бодили“ разказва историята на своя чичо, изселил се през 1977 г. , с когото се видял за пръв път през 1990 г. „Аз не мога да живея в друга държава, не съм се изселвал. Едва около месец живях в Истанбул, но всяка нощ сънувах магарешките бодили, които растяха пред моя блок в Добрич. Аз съм от оставащите, не мърдам от България“, казва писателят-лекар. За себе си казва, че цял живот още от детството си е бил сигурен, че един ден ще стане писател. „Като малък четях много и причината беше, че имах говорен дефект. Бях ученик в първи клас, а не можех да произнасям повечето думи, говорех на някакъв извънземен език, който само майка ми разбираше. Чичо ми пристигаше в село през две седмици и ми носеше по една торба книги, а аз се заравях в тях и нямаше отлепяне. Той не вярваше, че съм ги изчел и ме препитваше. Все още не мога да произнасям някои думи и хората си мислят, че говоря с акцент, независимо дали на български, турски или английски, и често ми се смеят на произношението“, разказва Ефраимов. Признава, че е напълно обсебен от писането на разкази, работи в частния си кабинет по 2-3 часа, прибира се у дома, надява слушалките и пълни ушите си с възможно най-тежкия и черен метал музикален стил, и потъва в думите. „Може да идваш вече, Сатана! Може да доведеш и изчадията си. Делиорманът вече е пуст. Гонят се само ветровете из него. Повече няма нито българи, нито турци. Всички изчезнаха…Разрешиха си вековните проблеми веднъж завинаги. Измряха… Емигрираха. Последен остана Събирачът на болка. Земята е твоя, Сатана!“, пише авторът под атаката на психеделичната музика, а той друга не слуша. Събирачът на болка е един от многото запечатващи се в съзнанието образи, обрисувани от него – това е селският разказвач на вицове, който „толкова много беше разсмивал селото, че никой не можеше да застане сериозен, дори на погребението му, а после смехът започнал да се чува все по-рядко, докато накрая заглъхнал съвсем. „Отидох до гробищата и застанах до гроба на Разказвача на вицове. Никакъв разказвач на вицове не си бил – изрекох. – Бил си Събирач на болка. Затова си бил навсякъде. Затова си бил толкова болен. Събирал си болката на хората и си я трупал в себе си. Кой знае колко те е боляло. Затова си разказвал и вицове. За да намалиш поне малко болката. Спи спокойно, Събирачо на болка. Аз ще събирам вече болка вместо теб“, с това заклинание завършва едноименният разказ. Хасан Ефраимов внимава с представянията си из страната, тръгва само при гаранция, че в залата ще има поне 100-ина души, другото би било болезнено. През март т. г. обрал овациите в Одрин, а книгите му, написани на български, буквално се разграбили. Изумил се, когато разбрал, че в залата присъстват негови почитатели от Кърджали, пристигнали с автобус специално за премиерата му там. Пише изцяло на български. „Дервишки караконджул“ е преведена на турски език, в процес на превод е и „Събирачът на болка“, негов приятел се занимава с това. Но преди да отидат при редактора, той държи да види преводите, за да усети мелодията на изказа, това е важно за него. Защо точно тъжни и болезнени разкази, има ли надежда да напишете по-ведър текст, питам го. „Няма как да са други. Родното ми село Трем, Шуменско, някога имаше 1 200 жители и всичко, което дава живот на едно място. Сега училището е закрито, хората ги няма. Обезлюдяването е страшно и то не е само в Делиормана, в цяла България е така, а разрухата е страшна. И не, няма как да напиша светъл разказ, поне скоро едва ли ще видя повод за такъв“, заключава той. /БГНЕС
